Sun is calling

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание. На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица. Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една

Тези дни съвсем случайно минах през подлеза, свързващ Министерския съвет, президентството и т.нар. партиен дом, т.е. по-голямата сграда на Народното събрание. Винаги съм обичала този подлез заради големите плоски камъни, с които е застлана част от него. И всъщност съм от хората, на които Ларгото след ремонта им допада. Не се интересувам от археология, но е хубаво, когато градът се сдобива с още едно място, което може да се разгледа и включи в градските туристически маршрути. Останалите коментари оставям на експертите, защото не за това става дума тук. Ако сте обръщали внимание, във връзката между Министерския съвет и подлеза пред НС се намира Клубът на фоторепортера – място с вид на барче, в което да седнеш и изпиеш един чай с голям коняк и да се почувстваш като през 90-те. Или поне така би се почувствал човек там в момента със сигурност заради фотографската изложба , която е била открита на 10 ноември и която може да бъде разгледана до края на месеца. Препоръчвам ви я, впечатля

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз. Виновно ми е: когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания; когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се; когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо; когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си. Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям за

Ако ви се струва, че в тази реплика липсват пакостите, лъжете се. Напоследък гледам сутрешни блокове. Превключвам между трите най-рейтингови телевизии докато си пия кафето, обувам си чорапите или си плескам крем по лицето. И потъвам във все по-дълбоки размисли кому е нужен този формат на поднасяне на информация. Тази сутрин, докато крачех бодро по софийските улици, по които -6 се усещаше като -11, ме осени прозрение – на всички, завихрени в омагьосания кръг на битието на „казал и рекъл“, а не на „изпълнил и постигнал“. Сутрешните блокове, както и повечето телевизионни формати, не произвеждат новини, те популяризират мнения и коментари. Тях пък ги препечатват всички онлайн и печатни издания (доколкото са останали такива), но отново в рубриката „новини“. Така за новина се приема, че ген. Румен Радев е доказан надпартиен президент, че в следващия парламент ще влязат ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотичен фронт и както и да се казваше партията на Марешки, че хората са бедни, тъпи, нещастни,

Вероятно всички вече сте чули или чели речта на Мерил Стрийп по време на наградите „Глобус". Страхотната, уникално прекрасна актриса получи наградата за цялостен принос към кино изкуството и закова публиката по цял свят с изпълнението си на живо - реч, достойна за всеки добър филм. Ако още не сте я чули или чели, ето я: „Много ви благодаря, благодаря ви. Моля ви седнете. Моля, седнете. Благодаря ви. Обичам ви всички. Ще трябва да ме извините. Изгубих гласа си от крясъци и плач през този уикенд. А и изгубих ума си малко по-рано тази година. Затова ще се наложи да чета. Благодаря на чуждестранните журналисти в Холивуд. Ще допълня това, което каза Хю Лори по-рано. Както вие, така и всички ние в тази зала, днес принадлежим към най-охулваната група в американското общество. Холивуд, чужденците, пресата. Но кои сме ние? А и какво изобщо е Холивуд. Той е просто сборище от хора, дошли от други места. Аз съм родена, израснала и образована в обществените училища на Ню Джърси. Ви

В такива дни ми се дочита отново Сняг на Орхан Памук, въпреки че не съм голям почитател на този писател. Все пак точно Сняг и Името ми е Червен ми допаднаха преди години. А днес е снежно и хубаво.

Напоследък, дали заради наближаващата Коледа, дали заради зачестяващите локални и глобални човешки трагедии, призивите за дарителство са повече от всякога. Тъй като вярвам, че съпричастността трябва да се изразява с ясни послания и действия (точно както несъгласието, възмущението и всяка друга емоция и мисъл), предлагам няколко възможности за лесна, бърза и много смислена благотворителност, които привлякоха вниманието ми напоследък. Надявам се да събудят и вашата съпричастност. Започвам с кампания, която лично "правих" преди година - Тази Коледа чудесата правите Вие и нейното настоящо четвърто издание. Сайт на кампанията: http://yourmiracles.eu/ Организатор: Фондация "За Нашите Деца" Бенефициент: Деца и семейства в риск, които фондацията традиционно подкрепя По същество кампанията дава възможност на всеки с желание да подкрепи деца и семейства в риск да го направи чрез забавни предколедни инициативи - основно в офиса, но може и у дома. През 2015 г.

Ходих на театър. Не, че се случва безкрайно рядко, но все пак е приятно събитие, което следва да се отбележи в личния ми културен календар.  Всъщност наистина беше приятно – гледах „ Спанак с картофи “ в Сатиричен театър „Алеко Константинов“ и въпреки че не съм любител на комедиите, ми допадна (За сравнение – последния път гледах „ На ръба “ на Морфов и по време на цялата постановка не спрях да плача заради мизерната съдба, която всички ние, противните, гнусни, завистливи и като цяло тъпи човечета сами си причиняваме и т.н. И много ми хареса!). Владимир Карамазов, Захари Бахаров и Юлиан Вергов влизат в ролите на трима футболни съдии, срещащи се в съблекалнята преди поредния мач. Единият е откровен лицемер и неудачник, който с изразителността си оформя пълния образ на типичен селски бек (Карамазов), вторият е депресиран след раздялата с любимата жена и страда от тежък махмурлук (Бахаров), а третият копнее са признание за професионализма и перфектно поддържаната си външност (Верг

не знам колко е голяма Вселената но моята се побира в усмивката ти. Още от същото - в Късове небе .  Понякога на човек му стигат само няколко думи, за да си спомни, че красотата е толкова близо до нас, колкото я допуснем.

Ще подмина днешния Ден на народните будители, не защото не се вълнувам от празника, напротив! Дъщеря на учителка съм, завършила съм „Журналистика“ и словото е моя най-голяма сила и най-отличителна слабост. Но днес избирам да споделя няколко думи за храната, вдъхновена от последното си посещение в книжарница през уикенда. Ако до преди няколко години хит в книжарниците бяха заглавия, които представяха хедонистичен начин на живот в красиво кътче на земята („Яж, моли се и обичай“, „ Джулия & Джулия “, „ Една година в Прованс “, че дори и „ Петте четвъртини на портокала “ и т.н.), днес храната е обект на възбрана – търсят се начини да отслабнем с поне 30 килограма за максимум два месеца, да ядем само неща, които са безглутенови, безвъглехидратни и по възможност безхранителни, да се превърнем в тела с 0% подкожна мазнина и 100% удвоена мускулна маса и прочее. Дори видях снимка на диетична минерална вода. Може би водата съдържа твърде много калории? Не казвам, че да си дебел е

През есента уж всичко умира, приготвя се за хибернация или друга форма на оттегляне от активен живот, а блогът точно сега живна. Явно вдъхновението не заспива зимен сън през октомври, напротив. Най-четените постове за последния месец са: За „радостта“ да поръчаш от emag.bgи да ти доставят Рапидо – това класиране изобщо не ме радва, защото това е най-негативният текст наоколо. Дано през ноември се случи и опиша нещо толкова невероятно позитивно, че рекордът да бъде подобрен. Тиква е на второ място – мил ми е този текст, пълен със спомени и аромат на супа. Писателят в семейството е на трето място и е личната ми книга на месеца, горещо и масово я препоръчвам. Чедо не успя да пресъздаде всички емоции, които ме връхлетяха от една неочаквана среща със старостта в БИЛЛА. Пешеходенето е замразено още известно време до възстановяване от лека травма, получена по най-абсурдния начин на света. Предстои пътуване, от което може би ще изскочат интересни снимки и сюжети. А

Старите жени наричат младите хора „чедо“. "Две кюфтенца съм взела, чедо." "Пари са, бе, чедо, какво да правя?" "Извинявай, че остарях, чедо!" Превитите баби са малки и чупливи като скелет от птица, избелял на камъните. Редките им коси се развяват като вехта перушина, побеляла от солта на сълзите. Ставите на пръстите им са като камъчета, търкалящи се по тая земя от много, много дълго време. Една много възрастна жена, превита на две, очевидно просякиня, пререди опашката в супермаркета. Носеше пликче с две кюфтета от топлата витрина и 3 опаковки разтворимо кафе. Сметката й беше 1.47 лв. Плати със стотинки, събирани с просия през деня - 47 стотинки от жълтите и левче от белите. Опита се да пробута цялото пликче с никому ненужните жълти монети на касиерката, тя й отказа. Опашката започна да се бунтува, една жена я попита защо не ходи в друг магазин. Дали в другия магазин ще я приемат по-радушно? Млад мъж от опашката взе пликчето с жълтите стотинки от

Н амирам, че съм умерено, а понякога средно луда. Особено що се отнася до онлайн битието ми. Тази мисъл се загнезди в ума ми, когато в началото на октомври ми стана едно октомврийско. Тук е нужна малка предистория. Майка ми е родена в гр. Севлиево, който отбелязва празника си в средата на месец октомври – нарича се Празник на тиквата. Дядо ми (от Севлиево) казваше, че планината ражда хора, а равнината – тикви. От малка съм „закърмена“ с тиквеник, печена тиква и т.н. Правя жестока крем супа от тиква, мисля да приложа още няколко нови рецепти тази есен, разбира се, с тиква. Та да ми стане октомврийско ще рече да ми стане тиквено. И не, това няма нищо общо с Хелоуин. А с Празника на тиквата в Севлиево, с концептуалния спор задушава ли се плънката за тиквеника или не и още по-сериозните противоречия по темата печената тиква ръси ли се със захар или се залива с мед. А яли ли сте печена тиква с мляко, яйца и захар? В първите дни на октомври, подчинявайки се на завладяващата ме маниака

Има една реплика „Да не ти влезе майстор в къщата“. Аз проблеми с майстори не съм имала, но мога да говоря много за куриерите. Вероятно защото всеки път, когато в обичайните онлайн анкети стигна до въпроса „Поръчвали ли ли сте стоки по интернет?“ аз изпадам в истеричен кикот – аз живея в интернет, за Бога, всичко ми иде от там! Та вчера реших, че новата ми отоплителна печка ще дойде, естествено, от същото място. И тъй като съм абсолютна патка, си спомних, че имам добър спомен от онлайн магазин с три букви – и отворих emag.bg . А всъщност днес си спомних, че бях доволна от get.bg , но вече е малко късно за съжаление.  Та поръчах си вчера в ранен следобед скромна печка от emag.bg и тъй като ми е неудобно да приемам такива битови доставки в офиса, оставих домашен адрес. Идеалистично поразсъждавах над темата как куриерската фирма винаги предупреждава от предния ден, можеш да се разбереш като човек да си по в началото на списъка за деня или поне в краен случай да посетиш техен офис

Не, не всичко за нея. Само, че днес има рожден ден. Празнично ми е и радостно, въпреки че тя твърди, че вече не й се празнува, защото е възрастна. За възрастна е доста свежа. Вчера цял ден си мислих за кръвната връзка и колко много съм взела от нейната майка – моята баба, на която съм кръстена и която почина преди по-малко от година. Направих курабийки – от онези най-простите: чаша мляко със сода, чаша пудра захар, 3 яйца, ванилия, половин чаша олио, брашно колкото поеме за меко тесто… Баба мажеше курабийките с четка за боядисване, дядо беше бояджия. Ръсеше ги със захар, рядко слагаше орехче. Майката на майка ми…  Вчера се научих да сменям иглата на шевната машина, заших първия си цип и така завърших първата си пола - пълен клош. Подгънах едни особено дебели дънки. Бродирах, почти съм готова с един едногодишен проект с гергеф, сови, панама и конци. Майка ми би се изнервила, само докато ме гледа да правя всичко това. Баба ми би се разтопила от щастие. Майки. Д

Открих кое е най-важното за придвижването пеш. И не очаквайте някакво дълбоко умозаключение, става дума за най-простото и близко до акъла нещо. За което аз, естествено, не помислих. В понеделник, вторник и сряда над София почти постоянно се изсипваха дъждове с различна степен на интензивност – от свеж ръмеж, който носеше 100-процентова влажност на въздуха, до подобни на библейска потоп атмосферни състояния. И при тези условия аз бодро крачех с чадърче в ръка със здравите си кожени обувки, които не пропуснаха ни капка и не загубиха грам от очарованието си. И след като пекна слънце, аз установих, че тези същите обувки са твърди, а моите ходила – доста наранени. Затова два дни пропускам сутрешната разходка, а вечер го раздавам по-бавно. И най-важното – с удобни обувки. Тази сутрин в трамвая половината пътници – около 10 жени – говореха на ромски (нали така е политически коректно?) . Бяха в обичаен за етноса аутфит – коя изрусена като възрастна лисица, коя с анцуг, който е имал и п

Днес не срещнах нито един познат по път, което малко ме изненада. Но пък когато излязох от къщи, над София грееше слънце, имам и доказателство – Витоша се показа за първи път от дни. Е, със слънцето приключихме за днес, потопът се излива с пълна сила. Но имам две наблюдения от третия си ден като пешеходец: Първото ми се връзва с вчерашния Международния ден на момичетата . Сутринта, вървейки към работа, ми направи страшно силно впечатление гримът на по-младите жени. Не знам от къде се пръкна тази мода, при която лицето изглежда като гладка маска с изключително неестествен цвят, а цялостната визия е нещо средно между Николета Лозанова и Ким Кардашиян. Момичетата са толкова, толкова гримирани, че дори не можеш да предположиш дали бузите им са зачервени от сутрешния студ, каква форма имат всъщност очите им, дали веждите им са като на хайдутин по естествен път или по модни причини. Спомних си времето, когато работех в центъра от 7:30 и живеех в Дружба 1. Всяка сутрин ставах в 5

Още снощи установих, че не е нужда твърде динамична музика, за да поддържаш бързо темпо при пешеходене. Смених Rammstein с Anja Garbarek и искрено я препоръчвам за физически дейности, при които се изисква повече повторение, сравнително равно темпо и позитивна нагласа. В тази връзка – да, би трябвало да става и за секс. А иначе успях да сваля времето за пристигане на 40 минути, но с голям зор, така че в бъдеще мисля да се придържам към цел 45. Нямам нужда от рекорди преди началото на работния ден. Резюмето за тази сутрин: Още на „Солунска“ да срещнеш слънчева бивша колежка носи само усмивки в началото на деня. На „Денкоглу“ живеят 2 котета на около 6 месеца, тигрови и доста гальовни. Не съм препоръчвала бистро „ Любимото “ на „Паренсов“, но тази сутрин на един светофар 2/3 от страхотните му собственици ми махаха от автомобила си и беше поредна среща, носеща усмивки в началото на деня. Ще ви се усмихнат и на място. А в последните метри преди местоработата ми – още един б

Приятелка наскоро ми каза, че като й е криво, тежко, зле, излиза и ходи, ходи, ходи, хваща пътя, един вид. Аз съм добре, но сезонът предразполага към депресивни състояния, за което ми напомни вчерашният Световен ден за психично здраве . Един от най-добрите начини за повдигане на духа е физическата активност във всевъзможните й разновидности. 3 месеца посещавах класове по ащанга йога в студио Дивали , но до средата на ноември съм стопирала практиката. Все пак препоръчвам йога на всеки, който обича преживявания, които носят себепознание, успокоение и добра доза разтягане на гърба и кръста. Но с проста сметка изчислих, че два класа йога седмично ми отнемат 4 часа (240 минути). Ако обаче започна да ходя пеш до и от работа, това: Ще увеличи времето ми за придвижване от и до работа със 100 минути седмично;   Ще намали разхода ми за градски транспорт;   Ще намали времето в неприятно подрусване сред недобре миришещи хора в трамвая;   Ще ме лиши от време за четене. В крайна сметка

Казват, че когато затвориш една врата, се отваря друга. Проблемът е, че при затварянето има миг на мрак, който може да продължи много кратко или пък дълго, толкова дълго, че да се зачудиш правилно ли си постъпил. А всъщност не е задължително дори да мислиш за онази, за първата врата, като за затворена. Защото тя оставя завинаги една нова пролука в съзнанието ти, една пролука, през която са минали и, ако имаш късмет, в теб са останали мисли, идеи, спомени, хора. Иска ми се да разкажа интересна история, да споделя поучителен пример или просто да блесна с остроумие и мъдрост. Но за това си трябва спокойствие, трябва си енергия. И не е, защото една луда кака крещеше в 5:55 ч под прозореца ми тази сутрин в Плевен „След 15 минути съм пред мекичарницата“. Не, просто последната година и нещо беше по-изморителна, отколкото съм била след не една и две предизборни кампании. Но за първи път в живота ми съм напълно готова да оставя открехната вратата и всичко хубаво, натрупано, носещо у