Skip to main content

Безобразни

Казват, че когато затвориш една врата, се отваря друга. Проблемът е, че при затварянето има миг на мрак, който може да продължи много кратко или пък дълго, толкова дълго, че да се зачудиш правилно ли си постъпил. А всъщност не е задължително дори да мислиш за онази, за първата врата, като за затворена. Защото тя оставя завинаги една нова пролука в съзнанието ти, една пролука, през която са минали и, ако имаш късмет, в теб са останали мисли, идеи, спомени, хора.

Иска ми се да разкажа интересна история, да споделя поучителен пример или просто да блесна с остроумие и мъдрост. Но за това си трябва спокойствие, трябва си енергия. И не е, защото една луда кака крещеше в 5:55 ч под прозореца ми тази сутрин в Плевен „След 15 минути съм пред мекичарницата“. Не, просто последната година и нещо беше по-изморителна, отколкото съм била след не една и две предизборни кампании.

Но за първи път в живота ми съм напълно готова да оставя открехната вратата и всичко хубаво, натрупано, носещо усмивки, да продължи да влиза през нея. Обичам си работата и си обичам екипа – във фондация „За Нашите Деца“ работят най-страхотните хора, които можете да срещнете някога. В тази организация има хора, които познават поименно децата в циганската махала. Те знаят кое е най-доброто адаптирано мляко, защото всеки ден бебетата са в ръцете им. Те помагат на семейства, за чиито деца надежда няма, но семействата казват „Поне им дават радост“. Те променят животи и днес децата на тази фондация са в България и по света, но не като маргинали, а като осъзнати личности с шанс за пълноценен живот.

Когато започнах работа във фондацията, търсех просто работа. Но намерих кауза, за която да давам от себе си през целия си живот. Защото само когато видиш бебе, идващо от родилно отделение, изоставено от родителите си, увито във вързоп, неискано, неканено, необичано, да намира прегръдка и топлина, разбираш какво значи истинска всепоглъщаща самота. Само когато видиш дете, спасено от трафик, да тича щастливо, след като не е можело да ходи, разбираш колко щастлив си всъщност. И не защото си имал късмета да отраснеш с покрив, храна, обич, образование. А защото си дал малко от себе си на някой, който е нямал твоя късмет.

Бих препоръчала на всеки да доброволства или да дарява – на всеки каквото му е по силите. И не си мислете, че това се изразява в един час гушкане на бебета месечно или в 1 торба с дрехи на сезон. Какво са за вас 5 лева на месец? Една кутия от 30-те с цигари? А ако сте десет души, това прави 50 лева – знаете ли колко пюрета са това? Знаете ли колко терапии за деца са, колко помощ от специалист? Не си мислете, че един SMS е нищо. Много е, защото когато сме много, и малкото е много. Колегите ми от фондация „За Нашите Деца“ знаят това. Скоро аз ще продължа по нов път, но вече знам, че моето участие е много по-важно от пасивността ми.

Някои хора нямат 5 лева за даряване на месец. Но имат глас, с който да разкажат колко смислено е да се помага на всяко дете. И имат сърце, в което да приемат различните – тези с увреждане, тези с по-тъмен цвят на кожата или просто тези без късмет да се родят желани. Защото всичко е важно – 1 SMS, 1 дума за подкрепа, 1 час от времето ви месечно. Всяка помощ е важна, не го забравяйте.

И този блог не е само за книги. Книгите са онзи, другият живот, докато нашият си ни заобикаля всекидневно. И ако искате да го промените, не забравяйте да сте човеци всеки ден, не само докато четете.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…