Skip to main content

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш
Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.

Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той получава безценно познание за ръководенето на успешен семеен бизнес от баща си, търговец на килими. Но образовайки се във Франция и Лондон, той развива усет за печалба и за извличане на полза от всяка ситуация. В книгата тези моменти, когато му се отваря вратичка, са описани като възможности и той ги преследва методично и упорито – от брака си с богатата и много по-добре поставена в арменската общност Нунуфар до печеленето на петролни концесии. Калуст е описан като визионер в бизнеса и инвестициите, който има само една слабост – красотата. Всъщност въпросът, преминаващ като лайтмотив през целия му живот, е именно този – Какво е красотата? Опитвайки се да отговори на него, той колекционира произведения на изкуството, луксозни стоки и имоти, жени. Това разбира вече порасналият му син Крикор, прочитайки първата част от дневните на баща си край смъртното му ложе. Но от последната страница става ясно, че историята ще продължи в нов том.

Историята на Калуст Саркисян ми прозвуча особено близка, може би защото в исторически план контекстът е напълно познат на всеки, израснал по нашите географски ширини – разпадащата се Османска империя, манталитетът на рушветите, сделките под масата, кланетата на друговерци, патриархалните семейни ценности. Но определено не това бяха елементите от разказа, които създаваха усещането за приятен исторически романтизъм. В Мъжът от Константинопол има много пътешествия, описания на велики градове и произведения на изкуството, има дори поезия (основно Бодлер), мода, кулинария. Историята е увлекателна, а личността на Калуст е представена доста добре. Персонажът е многопластов, жив, пълнокръвен и всъщност постъпките му са изключително разнообразни, точно като на истински човек – има успехи, провали, разочарования, радости, низки страсти, висши преживявания. Това, което всъщност липсва, е единствено любовта. И може би това ще е направлението, в което ще се развива следващата част.

Признавам, че само в последните 30-40 страници повествованието ме изгуби, защото ми дойдоха малко в повече описанията на бизнес преговори за добив на петрол. Но това е важна част от сюжета, а и от представянето на главния герой. Дадох висока оценка на книгата (4/5) и ще се радвам да мога да прочета продължението й. 

Най-четеното

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…