10.3.17

Almost

Almost happy


Almost blue


...а между крайностите, полюшванията в двете диаметрални посоки лежи минорната и лепкава пяна на дните и изтичащото време...

3.2.17

Дни на самота

Елена Феранте

Наскоро прочетох тази тънка книжка и преди да е отшумяла емоцията от нея, бързам да я споделя. Не защото умирам да споделям емоциите си, но защото предстои уикенд, през уикенда хората по-често намират време да влязат в книжарниците и съответно идеята за нова книжка никога не е излишна.

Не мога да ви кажа нищо повече за Елена Феранте, освен информацията за нейната строга анонимност, често разисквана онлайн. Но тъй като не бях запозната с нея при четенето на „Дни на самота“, поне в първата половина на книгата бях впечатлена от достоверното звучене на обрисуваните емоции. А те са във фокуса на текста, представящ Олга – майка на две деца, изненадващо изоставена от съпруга си след дълъг брак заради продължителна любовна афера. В този момент започва разпадът на главната героиня, както и моето впечатляване от достоверното представяне на този процес. След загубата на устоите на брака си, Олга започва да губи стабилността на всичко останало – от взаимоотношенията с хората през всекидневните си навици до собствения си личен фундамент. Постепенно самата личност се разпада, смесвайки се по интересен начин с образ от детството на героинята – на изоставена от съпруга си неаполитанка, която слага край на живота си след дългата агония на самотата.

Книгата е силна, добре написана и поне в началото – грабваща. На мен сама емоционалната агония ми дойде в повече, както и висините или по-скоро дълбочините, до които достига депресията на героинята. Кулминационната точка я прехвърлих по диагонал, защото написаното започна да ми звучи налудничаво. Което само показва колко реалистична е книгата – не сме ли полудявали всички поне веднъж от мъка, от раздяла или от самота? Финалът ми прозвуча скалъпен, неестествено прост и лесен. Може би аз никога не съм успявала да изляза от собствените си дни на самота така, на един дъх, знам ли.


„Дни на самота“ е изключително емоционално четиво, затова не бих го препоръчала на хора, наскоро загубили любимите си или просто преживяващи тежка борба с депресията. За всички останали, склонни да се вдълбават във вертикалната спирала на духовното страдание, романът е добро попадение.