Skip to main content

Posts

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…
Recent posts

Идете да видите!

Тези дни съвсем случайно минах през подлеза, свързващ Министерския съвет, президентството и т.нар. партиен дом, т.е. по-голямата сграда на Народното събрание. Винаги съм обичала този подлез заради големите плоски камъни, с които е застлана част от него. И всъщност съм от хората, на които Ларгото след ремонта им допада. Не се интересувам от археология, но е хубаво, когато градът се сдобива с още едно място, което може да се разгледа и включи в градските туристически маршрути. Останалите коментари оставям на експертите, защото не за това става дума тук.
Ако сте обръщали внимание, във връзката между Министерския съвет и подлеза пред НС се намира Клубът на фоторепортера – място с вид на барче, в което да седнеш и изпиеш един чай с голям коняк и да се почувстваш като през 90-те. Или поне така би се почувствал човек там в момента със сигурност заради фотографската изложба, която е била открита на 10 ноември и която може да бъде разгледана до края на месеца. Препоръчвам ви я, впечатляваща е, …

Клубът на почитателите на некролози

Марсело Бирмахер
Съвсем случайно ми попадна в ръцете тази изключително приятна книжка. Умалителното е, защото наистина създава впечатление за тънко четиво, един ден на плажа и готово. При мен така се получи, но не защото е лековата, а защото е безкрайно интересна. Изгълтах я за миг, но любопитството ми започна още със заглавието – „Клубът напочитателите на некролози“. Как човек да не се зачуди какво стои зад това име?
Историята е простичка, но завладяващо написана. Главният герой, млад евреин в Аржентина, случайно попада в компанията на други млади мъже от същата религия. Но, стараейки се да преодолее разделението сефарати-ашкенази, което го оставя извън въпросната компания, се включва в безобидната игра на четене и обсъждане на некролозите в седмичния вестник. Традиционното публикуване на един и същи особен некролог рязко е прекъснато и заменено с нова обява, която води до разкриването на една изумителна семейно-любовна история, нещо като сага, но събрана в няма и 200 страници.
По няка…

Берджи Кристин. Приказки от бунището

Лятифе Текин
Много обичам книги със странни заглавия, които разказват приказка още от корицата. Подобно на „Клубът на почитателите на некролози”, за която ще разкажа някой друг път, и „Берджи Кристин. Приказки от бунището” ме грабна именно заради заглавието си. Освен това на пръв поглед е тънка книжка, а напоследък нямах много време за по-обемни четива. Оказа се, че е над 120 страници (ето това се казва умение да събереш много в малко обем!) и съвсем не толкова вълнуваща, колкото очаквах.
Според задната корица, авторката Лятифе Текин е съвременна турска писателка, сравнявана често по майсторство с Орхан Памук, което си е добър атестат дори и за не дотам големите фенове на Памук като мен. Малко ме усъмни фактът, че книгата е издадена по проект, подкрепен от турска държавна институция. Не ме разбирайте погрешно, обожавам източни автори, арабски писатели, истории, развиващи се колкото се може по-далеч от модерното и стандартното европейско и американско битие. Но съм подозрителна към книг…

Малта по всяко/никое време

Да отида два пъти на едно и също място в чужбина означава само едно – че наистина ми е харесало. Защото няма какво да се лъжем – дори и най-лесното за организиране и евтино на пръв поглед пътуване отнема ресурси от всякакво естество. Поради което се старая да пътувам до различни места и да получавам срещу вложените ресурси нови впечатления. Но Малта си заслужава два, три, че и повече пъти вниманието. Още повече, че през 2018 г. столицата й Валета ще е една от двете Европейски столици на културата и със сигурност там ще се случват много интересни неща.


Но обратно към Малта, каквато я видях през лятото на 2014-а и през есента на 2017-а година. Първото и според мен най-важно уточнение е, че това не е дестинация за хора, очакващи лъскави гледки, лъскави места, лъскави заведения, лъскави магазини, изобщо визия тъп кокетен средиземноморски курорт. Малта носи една вехтост, която се крие дори в новите сгради и която е най-големият й чар. Малко изключение от това правило е Слима (Sliema) – насе…

Beth Hart

Сблъсъкът ми с тази жена беше вчера и беше със силата на среща с бърз влак. Сърцето ми обърна тази Beth Hart. Особено много ми допадат не особено интензивните интродукции в песните й и постепеното увеличаване на емоционалния заряд. Докато не те докара до нещо средно между оргазъм и удавяне в кофа сълзи.
Caught Out in the rain
"I got caught out in the rain
If I die I don’t care, I’m in love"
Baddest blues
"It’s what I choose
Love is the baddest blues"