Skip to main content

Тиква

Намирам, че съм умерено, а понякога средно луда. Особено що се отнася до онлайн битието ми. Тази мисъл се загнезди в ума ми, когато в началото на октомври ми стана едно октомврийско.
Тук е нужна малка предистория. Майка ми е родена в гр. Севлиево, който отбелязва празника си в средата на месец октомври – нарича се Празник на тиквата. Дядо ми (от Севлиево) казваше, че планината ражда хора, а равнината – тикви. От малка съм „закърмена“ с тиквеник, печена тиква и т.н. Правя жестока крем супа от тиква, мисля да приложа още няколко нови рецепти тази есен, разбира се, с тиква. Та да ми стане октомврийско ще рече да ми стане тиквено. И не, това няма нищо общо с Хелоуин. А с Празника на тиквата в Севлиево, с концептуалния спор задушава ли се плънката за тиквеника или не и още по-сериозните противоречия по темата печената тиква ръси ли се със захар или се залива с мед. А яли ли сте печена тиква с мляко, яйца и захар?

В първите дни на октомври, подчинявайки се на завладяващата ме маниакалност, смених профилната си снимка във фейсбук, но още по-страшно – смених десктопа на служебния си компютър. Тогава се убедих, че съм луда.


Малко ми е мъчно, че напоследък „тиква“ се превърна в политическо нарицателно, но вярвам, че това е временно явление. А иначе, ако в тези предизборни времена ви е повече кулинарно, отколкото политическо, вземете 200-300 гр. тиква, 1-2 моркова, 1-2 картофа, 4-5 скилидки чесън, сварете ги до състояние на полуразпад в подсолена вода. Изключете котлона и пасирайте. Добавете около 150 мл прясно мляко, като гледате супата да не ври в този момент. Прибавете подправки по ваше желание, като аз лично препоръчвам смлян кимион, черен пипер и прашинка бял пипер (има много специфичен аромат и ако не сте го ползвали, наистина бъдете минималисти в началото).
Супата се сервира топла и поръсена със сирене – върви чудесно със синьо или някакво друго миризливо, но и бяло твърдо върши работа.
Да ви е сладко, пардон, солено :)

П.П. При желание, можете да добавите към супата и няколко парчета корен целина.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…