Skip to main content

Дневник на пешеходеца – ден 1

Приятелка наскоро ми каза, че като й е криво, тежко, зле, излиза и ходи, ходи, ходи, хваща пътя, един вид. Аз съм добре, но сезонът предразполага към депресивни състояния, за което ми напомни вчерашният Световен ден за психично здраве. Един от най-добрите начини за повдигане на духа е физическата активност във всевъзможните й разновидности. 3 месеца посещавах класове по ащанга йога в студио Дивали, но до средата на ноември съм стопирала практиката. Все пак препоръчвам йога на всеки, който обича преживявания, които носят себепознание, успокоение и добра доза разтягане на гърба и кръста.

Но с проста сметка изчислих, че два класа йога седмично ми отнемат 4 часа (240 минути). Ако обаче започна да ходя пеш до и от работа, това:
Ще увеличи времето ми за придвижване от и до работа със 100 минути седмично;
 Ще намали разхода ми за градски транспорт;
 Ще намали времето в неприятно подрусване сред недобре миришещи хора в трамвая;
 Ще ме лиши от време за четене.

В крайна сметка плюсовете победиха и на 10 октомври преминах 3.6 км от къщи до работа (според Google maps) за 45 минути.
Беше хубаво въпреки дъжда и неудобството от чадъра, чантата и несвикналите ми крака. След прибирането бях съвсем разглобена, с болки в задните части, но щастлива по един леко налудничав начин.

Саунтрак: Rammstein

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…