Skip to main content

Идете да видите!

Тези дни съвсем случайно минах през подлеза, свързващ Министерския съвет, президентството и т.нар. партиен дом, т.е. по-голямата сграда на Народното събрание. Винаги съм обичала този подлез заради големите плоски камъни, с които е застлана част от него. И всъщност съм от хората, на които Ларгото след ремонта им допада. Не се интересувам от археология, но е хубаво, когато градът се сдобива с още едно място, което може да се разгледа и включи в градските туристически маршрути. Останалите коментари оставям на експертите, защото не за това става дума тук.

Ако сте обръщали внимание, във връзката между Министерския съвет и подлеза пред НС се намира Клубът на фоторепортера – място с вид на барче, в което да седнеш и изпиеш един чай с голям коняк и да се почувстваш като през 90-те. Или поне така би се почувствал човек там в момента със сигурност заради фотографската изложба, която е била открита на 10 ноември и която може да бъде разгледана до края на месеца. Препоръчвам ви я, впечатляваща е, дори за мен, която имам спомени от преди 29 години, но бледи, която съм се интересувала от историята на прехода и почти всяко от събитията, запечатани в кадрите на Иван Григоров, са ми поне на теория познати.

Има изключително силни кадри, въздействащи, дълбоки, уловени са толкова грандиозни емоции, толкова съществени моменти и толкова несъществени случки, които обаче обхващат всичкото на една напълно отминала епоха. Отминала, не само защото фотосите от нея преобладаващо са черно-бели. А защото, както наскоро коментира моя близка фотограф, времето тече по друг начин вече, всичко се забравя и изчезва много по-бързо. Аз бих казала – се отмива.


Идете и вижте, няма да съжалявате. А може и да изпиете един чай с коняк, задължително голям. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Дни на самота

Елена Феранте
Наскоро прочетох тази тънка книжка и преди да е отшумяла емоцията от нея, бързам да я споделя. Не защото умирам да споделям емоциите си, но защото предстои уикенд, през уикенда хората по-често намират време да влязат в книжарниците и съответно идеята за нова книжка никога не е излишна.
Не мога да ви кажа нищо повече за Елена Феранте, освен информацията за нейната строга анонимност, често разисквана онлайн. Но тъй като не бях запозната с нея при четенето на „Дни на самота“, поне в първата половина на книгата бях впечатлена от достоверното звучене на обрисуваните емоции. А те са във фокуса на текста, представящ Олга – майка на две деца, изненадващо изоставена от съпруга си след дълъг брак заради продължителна любовна афера. В този момент започва разпадът на главната героиня, както и моето впечатляване от достоверното представяне на този процес. След загубата на устоите на брака си, Олга започва да губи стабилността на всичко останало – от взаимоотношенията с хората през всек…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…