Старите жени наричат младите хора „чедо“.
"Две кюфтенца съм взела, чедо."
"Пари са, бе, чедо, какво да правя?"
"Извинявай, че остарях, чедо!"
Превитите баби са малки и чупливи като скелет от птица, избелял на камъните. Редките им коси се развяват като вехта перушина, побеляла от солта на сълзите. Ставите на пръстите им са като камъчета, търкалящи се по тая земя от много, много дълго време.
Една много възрастна жена, превита на две, очевидно просякиня, пререди опашката в супермаркета. Носеше пликче с две кюфтета от топлата витрина и 3 опаковки разтворимо кафе. Сметката й беше 1.47 лв. Плати със стотинки, събирани с просия през деня - 47 стотинки от жълтите и левче от белите. Опита се да пробута цялото пликче с никому ненужните жълти монети на касиерката, тя й отказа. Опашката започна да се бунтува, една жена я попита защо не ходи в друг магазин. Дали в другия магазин ще я приемат по-радушно?
Млад мъж от опашката взе пликчето с жълтите стотинки от ръцете й и й даде 2 лева. Бабичката каза "Не са два лева, чедо, по-малко са."
Животът продължи да си тече все в същия ритъм, в който се оплакваме, недоволни сме, изнервени, нацупени и нещастни. Докато имаме всичко - дом, храна, работа, обич за взимане и за даване, пари за харчене, чаши за наздравици и хиляди възможности. Имаме здраве и младост и на никого не се налага да се извиняваме, че сме такива, каквито животът ни е направил. Докато мислим в перспектива за следващите 20 или 30 години от живота си. Докато сгънатата като непрана дреха бабичка мисли какво да прави с жълтите стотинки, които не са дори 2 лева, но са й важни.
"Две кюфтенца съм взела, чедо."
"Пари са, бе, чедо, какво да правя?"
"Извинявай, че остарях, чедо!"
Превитите баби са малки и чупливи като скелет от птица, избелял на камъните. Редките им коси се развяват като вехта перушина, побеляла от солта на сълзите. Ставите на пръстите им са като камъчета, търкалящи се по тая земя от много, много дълго време.
Една много възрастна жена, превита на две, очевидно просякиня, пререди опашката в супермаркета. Носеше пликче с две кюфтета от топлата витрина и 3 опаковки разтворимо кафе. Сметката й беше 1.47 лв. Плати със стотинки, събирани с просия през деня - 47 стотинки от жълтите и левче от белите. Опита се да пробута цялото пликче с никому ненужните жълти монети на касиерката, тя й отказа. Опашката започна да се бунтува, една жена я попита защо не ходи в друг магазин. Дали в другия магазин ще я приемат по-радушно?
Млад мъж от опашката взе пликчето с жълтите стотинки от ръцете й и й даде 2 лева. Бабичката каза "Не са два лева, чедо, по-малко са."
Животът продължи да си тече все в същия ритъм, в който се оплакваме, недоволни сме, изнервени, нацупени и нещастни. Докато имаме всичко - дом, храна, работа, обич за взимане и за даване, пари за харчене, чаши за наздравици и хиляди възможности. Имаме здраве и младост и на никого не се налага да се извиняваме, че сме такива, каквито животът ни е направил. Докато мислим в перспектива за следващите 20 или 30 години от живота си. Докато сгънатата като непрана дреха бабичка мисли какво да прави с жълтите стотинки, които не са дори 2 лева, но са й важни.