Skip to main content

Дневник на пешеходеца – ден 3

Днес не срещнах нито един познат по път, което малко ме изненада. Но пък когато излязох от къщи, над София грееше слънце, имам и доказателство – Витоша се показа за първи път от дни.


Е, със слънцето приключихме за днес, потопът се излива с пълна сила. Но имам две наблюдения от третия си ден като пешеходец:

Първото ми се връзва с вчерашния Международния ден на момичетата. Сутринта, вървейки към работа, ми направи страшно силно впечатление гримът на по-младите жени. Не знам от къде се пръкна тази мода, при която лицето изглежда като гладка маска с изключително неестествен цвят, а цялостната визия е нещо средно между Николета Лозанова и Ким Кардашиян. Момичетата са толкова, толкова гримирани, че дори не можеш да предположиш дали бузите им са зачервени от сутрешния студ, каква форма имат всъщност очите им, дали веждите им са като на хайдутин по естествен път или по модни причини. Спомних си времето, когато работех в центъра от 7:30 и живеех в Дружба 1. Всяка сутрин ставах в 5:30, за да се гримирам – крем, фондьотен, пудра, очна линия, сенки, спирала, руж. Яките на белите ми ризи не оцеляваха повече от 3 пранета. Сега давам мило и драго за естествен вид, свежа кожа, леки сенки. Харесвам момичета без грим :)

Второто си наблюдение отбелязах още снощи. Знаете ли, че на ул. Алабин почти до пл. Македония (между входовете на Областната управа и БСК) има магазин за всякакви спортни дивотии? Подготвям се за Коледа и евентуалното желание на племенницата ми да получи вратарски ръкавици. Е, там има всякакви ръкавици, боксови круши, гирички, спортни гащета и потници, топки и какво ли още не. Но нямаше да видя този магазин, както и един страхотен шал на ул. Солунска и няколко божествени рокли на Reflex на бул. Ал. Стамболийски, ако не ходех пеш. Всъщност да, губя време за четене в трамвая, но печеля друга информираност. За довечера съм си набелязала нов маршрут, нужно е разнообразие все пак.

Саундракът днес е личното ми откритие за лятото – Kovacs.


Най-четеното

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно