Skip to main content

Речта на Мерил Стрийп

Вероятно всички вече сте чули или чели речта на Мерил Стрийп по време на наградите „Глобус". Страхотната, уникално прекрасна актриса получи наградата за цялостен принос към кино изкуството и закова публиката по цял свят с изпълнението си на живо - реч, достойна за всеки добър филм. Ако още не сте я чули или чели, ето я:

„Много ви благодаря, благодаря ви. Моля ви седнете. Моля, седнете. Благодаря ви. Обичам ви всички. Ще трябва да ме извините. Изгубих гласа си от крясъци и плач през този уикенд. А и изгубих ума си малко по-рано тази година. Затова ще се наложи да чета.
Благодаря на чуждестранните журналисти в Холивуд. Ще допълня това, което каза Хю Лори по-рано. Както вие, така и всички ние в тази зала, днес принадлежим към най-охулваната група в американското общество. Холивуд, чужденците, пресата. Но кои сме ние? А и какво изобщо е Холивуд. Той е просто сборище от хора, дошли от други места.

Аз съм родена, израснала и образована в обществените училища на Ню Джърси. Виола Дейвис е родена в колиба на арендатор в Южна Каролина и е израснала в Сентрал фолс, Лонг Айлънд. Сара Полсън е отгледана от самотна майка в Бруклин. Сара Джесика Паркър е родена в семейство със седем или осем деца от Охайо. Ейми Адамс е родена в Италия. Натали Портман е родена в Йерусалим.
Къде са техните актове за раждане?


Прелестната Рут Нега е родена в Етиопия, а е отгледана в Ирландия, ако не се лъжа. Сега е тук, защото е номинирана за ролята си на провинциално момиче от Вирджиния. Райън Гослинг – като всички най-мили хора на света – е от Канада. А Дев Пател е роден в Кения, отраснал е в Лондон и сега е тук заради ролята си на индиец от Тасмания.

Холивуд е пълен с чужденци и хора, които „не са оттук“. Ако ги изриташ навън, няма да има нищо за гледане освен американски футбол и ММА – смесени бойни изкуства, които не са изкуство. Дадоха ми общо три секунди, за да кажа всичко това.

Единствената ни задача като актьори е да влезем в живота на хората, които са различни от нас, и да ви покажем какво се случва вътре в тях. А тази година имаше много, много, много силни роли, които свършиха точно тази зашеметяваща, пламенна работа. Тази година имаше едно изпълнение, което ме изуми. Направо заби ноктите си в сърцето ми. Не защото беше добро. В него нямаше нищо добро. За сметка на това беше ефективно и изпълни задачата си. Накара съответната публика да се посмее и да се озъби.

Това беше онзи момент, в който личността, претендираща за най-важната позиция в страната ни, се подигра на журналист с увреждания – човек, когото превъзхожда по привилегии, власт и способност да отвърне на удара. Когато видях това изпълнение, сякаш сърцето ми беше разбито. Все още не мога да спра да мисля за него, защото не беше филм. Беше истинският живот.

И когато този инстинкт да унижаваш се моделира от човек с публична трибуна, от човек с власт, той се инфилтрира в живота на всички, защото сякаш дава разрешение на останалите да се държат по същия начин.

Неуважението предполага неуважение. Насилието подбужда насилие. Когато силните използват позицията си, за да тормозят останалите, всички губим.

И това ме кара да се обърна към журналистите. Имаме нужда от принципна журналистика, която да държи сметка на властта, да я привиква на килимчето при всяка „изцепка“. Затова основателите на нашата страна са вписали пресата и свободата й в конституцията. Така че бих помолила всеизвестната със своето благосъстояние Асоциация на чуждестранните журналисти в Холивуд, а и цялата ни общност, да се включат към комитета за защита на журналистите. Защото ще имаме нужда от тези хора в бъдеще. А те имат нужда ние да защитим истината.

И още нещо. Преди години бях на една снимачна площадка и се оплаквах от нещо – например, трябваше да работим по време на вечеря или снимахме твърде дълго, няма значение. Тогава Томи Лий Джоунс ми каза: „Мерил, не мислиш ли, че да си актьор е огромна привилегия?“. Да, така е. И трябва да си напомняме каква привилегия и отговорност е да бъдеш съпричастен. Всички трябва да се гордеем с работата, която Холивуд почита тази вечер.

Както веднъж ми каза моята приятелка – покойната Принцеса Лея – вземи разбитото си сърце и го превърни в изкуство. Благодаря ви.“

Най-четеното

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно