Skip to main content

Спанак с картофи

Ходих на театър. Не, че се случва безкрайно рядко, но все пак е приятно събитие, което следва да се отбележи в личния ми културен календар. 
Всъщност наистина беше приятно – гледах „Спанак с картофи“ в Сатиричен театър „Алеко Константинов“ и въпреки че не съм любител на комедиите, ми допадна (За сравнение – последния път гледах „На ръба“ на Морфов и по време на цялата постановка не спрях да плача заради мизерната съдба, която всички ние, противните, гнусни, завистливи и като цяло тъпи човечета сами си причиняваме и т.н. И много ми хареса!).

Владимир Карамазов, Захари Бахаров и Юлиан Вергов влизат в ролите на трима футболни съдии, срещащи се в съблекалнята преди поредния мач. Единият е откровен лицемер и неудачник, който с изразителността си оформя пълния образ на типичен селски бек (Карамазов), вторият е депресиран след раздялата с любимата жена и страда от тежък махмурлук (Бахаров), а третият копнее са признание за професионализма и перфектно поддържаната си външност (Вергов). Постановката като тема, сюжет и послания не е задълбочена и безкрайно смислена, но е приятен повод човек да се посмее над дребните човешки желания, страсти и душици.
Освен това, гледайки тази постановка, всеки зрител може да се убеди в следните неща:
  • И тримата актьори имат чудесни тела, но Вергов просто…. ами нямам думи. Ох!
  • Карамазов е чудесен актьор (последно го гледах в „Рибарят и неговата душа“ и не останах очарована, а от „Перфектният мъж“ помня предимно Вергов).
  • На Бахаров адски му пасва ролята на дроплест, отчаян мъж, пищещ некадърни стихове (с уточнението, че от тримата най-много него харесвам).

„Спанак с картофи“ се игра от 15:00 и от 19:00 часа и аз лично бях на следобедното представление - оказа се много освежаващо това време от денонощието. Следващата дата в София е 18 декември – от 16:30 и от 19:00 часа. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…