Skip to main content

Спанак с картофи

Ходих на театър. Не, че се случва безкрайно рядко, но все пак е приятно събитие, което следва да се отбележи в личния ми културен календар. 
Всъщност наистина беше приятно – гледах „Спанак с картофи“ в Сатиричен театър „Алеко Константинов“ и въпреки че не съм любител на комедиите, ми допадна (За сравнение – последния път гледах „На ръба“ на Морфов и по време на цялата постановка не спрях да плача заради мизерната съдба, която всички ние, противните, гнусни, завистливи и като цяло тъпи човечета сами си причиняваме и т.н. И много ми хареса!).

Владимир Карамазов, Захари Бахаров и Юлиан Вергов влизат в ролите на трима футболни съдии, срещащи се в съблекалнята преди поредния мач. Единият е откровен лицемер и неудачник, който с изразителността си оформя пълния образ на типичен селски бек (Карамазов), вторият е депресиран след раздялата с любимата жена и страда от тежък махмурлук (Бахаров), а третият копнее са признание за професионализма и перфектно поддържаната си външност (Вергов). Постановката като тема, сюжет и послания не е задълбочена и безкрайно смислена, но е приятен повод човек да се посмее над дребните човешки желания, страсти и душици.
Освен това, гледайки тази постановка, всеки зрител може да се убеди в следните неща:
  • И тримата актьори имат чудесни тела, но Вергов просто…. ами нямам думи. Ох!
  • Карамазов е чудесен актьор (последно го гледах в „Рибарят и неговата душа“ и не останах очарована, а от „Перфектният мъж“ помня предимно Вергов).
  • На Бахаров адски му пасва ролята на дроплест, отчаян мъж, пищещ некадърни стихове (с уточнението, че от тримата най-много него харесвам).

„Спанак с картофи“ се игра от 15:00 и от 19:00 часа и аз лично бях на следобедното представление - оказа се много освежаващо това време от денонощието. Следващата дата в София е 18 декември – от 16:30 и от 19:00 часа. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…