Skip to main content

Дневник на полу-пешеходеца

Открих кое е най-важното за придвижването пеш. И не очаквайте някакво дълбоко умозаключение, става дума за най-простото и близко до акъла нещо. За което аз, естествено, не помислих.
В понеделник, вторник и сряда над София почти постоянно се изсипваха дъждове с различна степен на интензивност – от свеж ръмеж, който носеше 100-процентова влажност на въздуха, до подобни на библейска потоп атмосферни състояния. И при тези условия аз бодро крачех с чадърче в ръка със здравите си кожени обувки, които не пропуснаха ни капка и не загубиха грам от очарованието си. И след като пекна слънце, аз установих, че тези същите обувки са твърди, а моите ходила – доста наранени. Затова два дни пропускам сутрешната разходка, а вечер го раздавам по-бавно. И най-важното – с удобни обувки.

Тази сутрин в трамвая половината пътници – около 10 жени – говореха на ромски (нали така е политически коректно?). Бяха в обичаен за етноса аутфит – коя изрусена като възрастна лисица, коя с анцуг, който е имал и по-добри времена, коя… Аз си мислех, че съм толерантна, непредубедена и добра по душа до момента, в който не зяпнах изненадано в баничарницата на спирката, на която се изсипахме от трамвая аз и десетте ромки. Та в тази баничарница най-русата от тях се нареди на опашката преди мен и с ясен глас без грам диалект каза „Извинете, може ли една баничка?“ (Да, закусвах баница с боза - беше много яко и съвсем недиетично :)
В болницата, в която работя, идват всякакви жени и мъже – бели, не толкова бели, съвсем не бели, говорещи възпитано или като абсолютни простаци, на български или съвсем не. И съм предубедена, цялото ни общество е предубедено и нетолерантно – към ромите, към гейовете, към чужденците, към друговерците... към другите, каквито и да са те. Но ако искаме да живеем нормално и заедно, трябва да започнем да се променяме – ако не към всички различни хора днес, то към техните деца утре. Иначе няма да оцелеем.


Светът се променя и става все по-синкретичен. Храната вече е социална тема. Социалната отговорност е култура. Културата означава поне две изкуства в едно. Всичко е шарено и няма как ние точно да продължим да си живеем в черното и бялото. Ето, Боб Дилан взе Нобела за литература! И дори няма да напомням, че в "Опасен ум" го изучаваха в часовете по литература ;)


Най-четеното

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно