Skip to main content

Дневник на полу-пешеходеца

Открих кое е най-важното за придвижването пеш. И не очаквайте някакво дълбоко умозаключение, става дума за най-простото и близко до акъла нещо. За което аз, естествено, не помислих.
В понеделник, вторник и сряда над София почти постоянно се изсипваха дъждове с различна степен на интензивност – от свеж ръмеж, който носеше 100-процентова влажност на въздуха, до подобни на библейска потоп атмосферни състояния. И при тези условия аз бодро крачех с чадърче в ръка със здравите си кожени обувки, които не пропуснаха ни капка и не загубиха грам от очарованието си. И след като пекна слънце, аз установих, че тези същите обувки са твърди, а моите ходила – доста наранени. Затова два дни пропускам сутрешната разходка, а вечер го раздавам по-бавно. И най-важното – с удобни обувки.

Тази сутрин в трамвая половината пътници – около 10 жени – говореха на ромски (нали така е политически коректно?). Бяха в обичаен за етноса аутфит – коя изрусена като възрастна лисица, коя с анцуг, който е имал и по-добри времена, коя… Аз си мислех, че съм толерантна, непредубедена и добра по душа до момента, в който не зяпнах изненадано в баничарницата на спирката, на която се изсипахме от трамвая аз и десетте ромки. Та в тази баничарница най-русата от тях се нареди на опашката преди мен и с ясен глас без грам диалект каза „Извинете, може ли една баничка?“ (Да, закусвах баница с боза - беше много яко и съвсем недиетично :)
В болницата, в която работя, идват всякакви жени и мъже – бели, не толкова бели, съвсем не бели, говорещи възпитано или като абсолютни простаци, на български или съвсем не. И съм предубедена, цялото ни общество е предубедено и нетолерантно – към ромите, към гейовете, към чужденците, към друговерците... към другите, каквито и да са те. Но ако искаме да живеем нормално и заедно, трябва да започнем да се променяме – ако не към всички различни хора днес, то към техните деца утре. Иначе няма да оцелеем.


Светът се променя и става все по-синкретичен. Храната вече е социална тема. Социалната отговорност е култура. Културата означава поне две изкуства в едно. Всичко е шарено и няма как ние точно да продължим да си живеем в черното и бялото. Ето, Боб Дилан взе Нобела за литература! И дори няма да напомням, че в "Опасен ум" го изучаваха в часовете по литература ;)


Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…