Skip to main content

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.

Виновно ми е:

  • когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;
  • когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;
  • когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;
  • когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.

Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви в комплект с голямата вина? (и, не, не винаги е в комплект с голям бюст)

Вината дебне зад всеки ъгъл, дори у дома, където би трябвало всичко да е невиновно и комфортно. Дебне от неизбърсаните прозорци, надзърта иззад неподредения куп с дрехи и дори понякога подава глава от гигантската кошница кълба прежда. Да, имам кълба прежда в гигантска кошница, които все не изплитам, защото избирам да правя нещо друго. Имам и хартия, и филц, и конци, и панама, и плат, и шевна машина.

Към всички тях изпитвам вина. И към семейството, и към приятелите, към одушевеното и неодушевеното. Но най-вече към онова имагинерно божество на вината, пред което се прекланям сутрин, когато не ставам да правя йога, а си доспивам, на обед, когато не се качвам пеш до осмия етаж, а предпочитам асансьора, и в дните, в които избирам да си остана в къщи, вместо да отида на кръчма/курс по испански/разходка в парка.

Този текст няма поанта, нито мъдър отговор или съвет за финал. Не съм се справила с вината, тя е в мен дори сега. Защото вместо да пиша този текст, мога да правя нещо много по-полезно за някой друг, например да измисля ваксина за рака или да създам роман, достоен за Нобел, който да промени хода на историята. 

Но след дългогодишни срещи с вината на по чашка, две, бутилка, над цигарения дим, сред сълзите и лигите на самосъжалението ще отбележа само едно – вината има само едно лице и то е точно моето. Никой и нищо не може да ме накара да се почувствам виновна, ако аз не нося зрънцето в себе си. А очевидно го нося и въпреки опитите ми да не го поливам, то се развива благодатно като плесен, която ще оцелее до финала и ще е последното, което ще обитава черепната ми кутия преди разпада й под неминуемото въздействие на времето. 

Затова, моля ви, не обвинявайте другите, че ви вменяват чувство за вина. Правят го, защото могат. Могат го, защото имат срещу тях вас. И, да, виновно ми е, докато пиша тези думи.


Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…