Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
- когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;
- когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;
- когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;
- когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви в комплект с голямата вина? (и, не, не винаги е в комплект с голям бюст)
Вината дебне зад всеки ъгъл, дори у дома, където би трябвало всичко да е невиновно и комфортно. Дебне от неизбърсаните прозорци, надзърта иззад неподредения куп с дрехи и дори понякога подава глава от гигантската кошница кълба прежда. Да, имам кълба прежда в гигантска кошница, които все не изплитам, защото избирам да правя нещо друго. Имам и хартия, и филц, и конци, и панама, и плат, и шевна машина.
Към всички тях изпитвам вина. И към семейството, и към приятелите, към одушевеното и неодушевеното. Но най-вече към онова имагинерно божество на вината, пред което се прекланям сутрин, когато не ставам да правя йога, а си доспивам, на обед, когато не се качвам пеш до осмия етаж, а предпочитам асансьора, и в дните, в които избирам да си остана в къщи, вместо да отида на кръчма/курс по испански/разходка в парка.
Този текст няма поанта, нито мъдър отговор или съвет за финал. Не съм се справила с вината, тя е в мен дори сега. Защото вместо да пиша този текст, мога да правя нещо много по-полезно за някой друг, например да измисля ваксина за рака или да създам роман, достоен за Нобел, който да промени хода на историята.
Но след дългогодишни срещи с вината на по чашка, две, бутилка, над цигарения дим, сред сълзите и лигите на самосъжалението ще отбележа само едно – вината има само едно лице и то е точно моето. Никой и нищо не може да ме накара да се почувствам виновна, ако аз не нося зрънцето в себе си. А очевидно го нося и въпреки опитите ми да не го поливам, то се развива благодатно като плесен, която ще оцелее до финала и ще е последното, което ще обитава черепната ми кутия преди разпада й под неминуемото въздействие на времето.
Затова, моля ви, не обвинявайте другите, че ви вменяват чувство за вина. Правят го, защото могат. Могат го, защото имат срещу тях вас. И, да, виновно ми е, докато пиша тези думи.