Skip to main content

Живак

2009
Амели Нотомб
Тази книга на Нотомб определено много ми хареса, което е чудесно след разочарованието от "Нито Ева, нито Адам" и симпатията "Антихриста" - води с 2:1. 
Странно е, че през цялото време си представях нещата от "Живак" много визуално, като кадри от филм. Би се получила добра психодрама или дори трилър, не чак черно-бяла, но определено клоняща към сивата гама. Защото действието се развива на остров в залива на малко градче, някъде на север, а името на острова означава "мъртва граница". На този остров има къща, в която няма нито една отразяваща повърхност, за да не може обитателката й, която живее в нея по собствена воля, но волята й не е дотам пречупена, за да е щастлива, да се огледа.
„Живак“ е прекрасна книга, в която човек може да открие множество алегории за стените към другите и стените към нас, за тези около и в нас; за това как околните се отразяват в нас и в живота ни и каква е нашата роля в този процес; за пропускливостта на кожата и на съзнанието ни; за доброто и за доверието; за онзи виц, след който остава дилемата кравата ли е спасила пилето с топлината на акото си или лисицата, която го е извадила от него, но го е изяла; има Стокхолмски синдром, намек са извратени емоции, откровено писане за неща, които минават отвъд границите на морала. Книгата се чете на един дъх или в моя случай – за четири возения в градския транспорт и дори малко откраднато време на работното място.

И все пак, както и в „Книга засмеха и забравата“, и тук открих цитат за поглета: „Ще трябва да свикнете с тъжната истина: толкова сте красива, че един познавач на тези неща е стигнал дотам да ви лиши от собствения ви поглед върху вас и единствен да ви се наслаждава.“ Но още съм толкова вбесена от Нанси Хюстън, която ме плени с „Дневник насътворението“ и в която се влюбих след „Разломи“, че не мога да напиша нищо за „Отраженияв мъжки поглед“. Още малко трябва да ми размине. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…