Skip to main content

Живак

2009
Амели Нотомб
Тази книга на Нотомб определено много ми хареса, което е чудесно след разочарованието от "Нито Ева, нито Адам" и симпатията "Антихриста" - води с 2:1. 
Странно е, че през цялото време си представях нещата от "Живак" много визуално, като кадри от филм. Би се получила добра психодрама или дори трилър, не чак черно-бяла, но определено клоняща към сивата гама. Защото действието се развива на остров в залива на малко градче, някъде на север, а името на острова означава "мъртва граница". На този остров има къща, в която няма нито една отразяваща повърхност, за да не може обитателката й, която живее в нея по собствена воля, но волята й не е дотам пречупена, за да е щастлива, да се огледа.
„Живак“ е прекрасна книга, в която човек може да открие множество алегории за стените към другите и стените към нас, за тези около и в нас; за това как околните се отразяват в нас и в живота ни и каква е нашата роля в този процес; за пропускливостта на кожата и на съзнанието ни; за доброто и за доверието; за онзи виц, след който остава дилемата кравата ли е спасила пилето с топлината на акото си или лисицата, която го е извадила от него, но го е изяла; има Стокхолмски синдром, намек са извратени емоции, откровено писане за неща, които минават отвъд границите на морала. Книгата се чете на един дъх или в моя случай – за четири возения в градския транспорт и дори малко откраднато време на работното място.

И все пак, както и в „Книга засмеха и забравата“, и тук открих цитат за поглета: „Ще трябва да свикнете с тъжната истина: толкова сте красива, че един познавач на тези неща е стигнал дотам да ви лиши от собствения ви поглед върху вас и единствен да ви се наслаждава.“ Но още съм толкова вбесена от Нанси Хюстън, която ме плени с „Дневник насътворението“ и в която се влюбих след „Разломи“, че не мога да напиша нищо за „Отраженияв мъжки поглед“. Още малко трябва да ми размине. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…