Skip to main content

Живак

2009
Амели Нотомб
Тази книга на Нотомб определено много ми хареса, което е чудесно след разочарованието от "Нито Ева, нито Адам" и симпатията "Антихриста" - води с 2:1. 
Странно е, че през цялото време си представях нещата от "Живак" много визуално, като кадри от филм. Би се получила добра психодрама или дори трилър, не чак черно-бяла, но определено клоняща към сивата гама. Защото действието се развива на остров в залива на малко градче, някъде на север, а името на острова означава "мъртва граница". На този остров има къща, в която няма нито една отразяваща повърхност, за да не може обитателката й, която живее в нея по собствена воля, но волята й не е дотам пречупена, за да е щастлива, да се огледа.
„Живак“ е прекрасна книга, в която човек може да открие множество алегории за стените към другите и стените към нас, за тези около и в нас; за това как околните се отразяват в нас и в живота ни и каква е нашата роля в този процес; за пропускливостта на кожата и на съзнанието ни; за доброто и за доверието; за онзи виц, след който остава дилемата кравата ли е спасила пилето с топлината на акото си или лисицата, която го е извадила от него, но го е изяла; има Стокхолмски синдром, намек са извратени емоции, откровено писане за неща, които минават отвъд границите на морала. Книгата се чете на един дъх или в моя случай – за четири возения в градския транспорт и дори малко откраднато време на работното място.

И все пак, както и в „Книга засмеха и забравата“, и тук открих цитат за поглета: „Ще трябва да свикнете с тъжната истина: толкова сте красива, че един познавач на тези неща е стигнал дотам да ви лиши от собствения ви поглед върху вас и единствен да ви се наслаждава.“ Но още съм толкова вбесена от Нанси Хюстън, която ме плени с „Дневник насътворението“ и в която се влюбих след „Разломи“, че не мога да напиша нищо за „Отраженияв мъжки поглед“. Още малко трябва да ми размине. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Кулинарен уикенд

През последния уикенд опитах три нови рецепти и бързам да ги споделя, защото се получиха доста вкусни, а за сметка на това хич не са сложни. Ей ги на:

Хрупкави гофрети - благодарение на страхотната ми колежка Биляна 😊
В купа се разбиват 250 грама масло (аз лично използвах олио - 1 супена лъжица = 20 грама) с 250 грама захар. По съвет на гореспоменатата Биляна използвах кафява захар и се получава много по-дъхаво. Добавят се 4 яйца, 300 грама брашно и ванилия (аз набухах 2 пакетчета, нямам течна есенция). Резултатът е доста гъста смес с консистенцията на кексово тесто, която се пече в гофретник, а резултатът е уникално приятни, естествено сладки и дъхави на карамел гофрети. Консумират се чудесно и без добавки, защото са си сладички.  Нямам какво да добавя, освен че са супер добри.


Мъфини с кафе и канела - рецептата е от книжка за солени и сладки мъфини
320 грама брашно се смесват със супена лъжица бакпулвер, половин чаела лъжичка канела и една супена лъжица нескафе. Добавят се 80 грама захар…

Новина или лакомство

Ако ви се струва, че в тази реплика липсват пакостите, лъжете се.
Напоследък гледам сутрешни блокове. Превключвам между трите най-рейтингови телевизии докато си пия кафето, обувам си чорапите или си плескам крем по лицето. И потъвам във все по-дълбоки размисли кому е нужен този формат на поднасяне на информация. Тази сутрин, докато крачех бодро по софийските улици, по които -6 се усещаше като -11, ме осени прозрение – на всички, завихрени в омагьосания кръг на битието на „казал и рекъл“, а не на „изпълнил и постигнал“.
Сутрешните блокове, както и повечето телевизионни формати, не произвеждат новини, те популяризират мнения и коментари. Тях пък ги препечатват всички онлайн и печатни издания (доколкото са останали такива), но отново в рубриката „новини“. Така за новина се приема, че ген. Румен Радев е доказан надпартиен президент, че в следващия парламент ще влязат ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотичен фронт и както и да се казваше партията на Марешки, че хората са бедни, тъпи, нещастни, ограбени,…