Амели Нотомб
И така, реших да си кажа „Здрасти”
с Нотомб. За срещата бях подготвена, че: 1. всеки роман е различен от другия; 2.
пише много смахнато, дори извратено; 3. след нейните книги имаш нужда от
почивка, защото ти е бръкнала яко в съзнанието. Не искам да се фукам, но аз
прочетох „Доброжелателните” на Лител и оцелях (почти) без психически травми. В
този смисъл, бях се настроила за нещо по-зловещо и помитащо. Радвам се, че
първата ми среща беше именно с „Антихриста”, защото в момента съм на „Нито Ева,
нито Адам” и ми е даже твърде спокойна и „праволинейна”.
„Антихриста” обаче е друга
работа. Хареса ми сюжетът – сблъсъкът на две млади момичета, едното от които
самовлюбено до степен, в която разрушава всичко край себе си; другата пък
отчаяно и отричащо се от себе си до ситуацията, в която приема някого до себе,
само за да си докаже, че може да е поне привидно нормална.
„Винаги съм била сама и в това не
би имало нищо лошо, ако бе резултат от моя избор. Но истината не беше такава. Мечтаех
да съм приобщена, дори и само за да мога да се отлъча впоследствие.”
Книгата е написана по начин,
заради който във всеки един момент очаквах психологическият сблъсък да премине
в кървава саморазправа. Натрапницата завладява тишината и спокойствието в
малкия свят на скромната, която пък загубва и малкото си съюзници в битката за
личната си интровертна независимост. На моменти текстът има звучене тип „Американски
прелести”. И се чете буквално за няколко часа.
Приятна книга, особено ако
читателят е заинтригуван от психологическия аспект на човешките
взаимоотношения.
Честно казано, въпреки че съм
прочела едва книга и половина, Нотомб ми е много по-любопитна като личност,
отколкото като писател – заради графоманството (както тя сама определя писането
си), заради писането на ръка и отказа от компютри и мобилни телефони и изобщо
заради способността й да го прави по такъв начин.