Skip to main content

Антихриста

2008
Амели Нотомб
И така, реших да си кажа „Здрасти” с Нотомб. За срещата бях подготвена, че: 1. всеки роман е различен от другия; 2. пише много смахнато, дори извратено; 3. след нейните книги имаш нужда от почивка, защото ти е бръкнала яко в съзнанието. Не искам да се фукам, но аз прочетох „Доброжелателните” на Лител и оцелях (почти) без психически травми. В този смисъл, бях се настроила за нещо по-зловещо и помитащо. Радвам се, че първата ми среща беше именно с „Антихриста”, защото в момента съм на „Нито Ева, нито Адам” и ми е даже твърде спокойна и „праволинейна”.
„Антихриста” обаче е друга работа. Хареса ми сюжетът – сблъсъкът на две млади момичета, едното от които самовлюбено до степен, в която разрушава всичко край себе си; другата пък отчаяно и отричащо се от себе си до ситуацията, в която приема някого до себе, само за да си докаже, че може да е поне привидно нормална.
Винаги съм била сама и в това не би имало нищо лошо, ако бе резултат от моя избор. Но истината не беше такава. Мечтаех да съм приобщена, дори и само за да мога да се отлъча впоследствие.
Книгата е написана по начин, заради който във всеки един момент очаквах психологическият сблъсък да премине в кървава саморазправа. Натрапницата завладява тишината и спокойствието в малкия свят на скромната, която пък загубва и малкото си съюзници в битката за личната си интровертна независимост. На моменти текстът има звучене тип „Американски прелести”. И се чете буквално за няколко часа.
Приятна книга, особено ако читателят е заинтригуван от психологическия аспект на човешките взаимоотношения.

Честно казано, въпреки че съм прочела едва книга и половина, Нотомб ми е много по-любопитна като личност, отколкото като писател – заради графоманството (както тя сама определя писането си), заради писането на ръка и отказа от компютри и мобилни телефони и изобщо заради способността й да го прави по такъв начин. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…