Skip to main content

Антихриста

2008
Амели Нотомб
И така, реших да си кажа „Здрасти” с Нотомб. За срещата бях подготвена, че: 1. всеки роман е различен от другия; 2. пише много смахнато, дори извратено; 3. след нейните книги имаш нужда от почивка, защото ти е бръкнала яко в съзнанието. Не искам да се фукам, но аз прочетох „Доброжелателните” на Лител и оцелях (почти) без психически травми. В този смисъл, бях се настроила за нещо по-зловещо и помитащо. Радвам се, че първата ми среща беше именно с „Антихриста”, защото в момента съм на „Нито Ева, нито Адам” и ми е даже твърде спокойна и „праволинейна”.
„Антихриста” обаче е друга работа. Хареса ми сюжетът – сблъсъкът на две млади момичета, едното от които самовлюбено до степен, в която разрушава всичко край себе си; другата пък отчаяно и отричащо се от себе си до ситуацията, в която приема някого до себе, само за да си докаже, че може да е поне привидно нормална.
Винаги съм била сама и в това не би имало нищо лошо, ако бе резултат от моя избор. Но истината не беше такава. Мечтаех да съм приобщена, дори и само за да мога да се отлъча впоследствие.
Книгата е написана по начин, заради който във всеки един момент очаквах психологическият сблъсък да премине в кървава саморазправа. Натрапницата завладява тишината и спокойствието в малкия свят на скромната, която пък загубва и малкото си съюзници в битката за личната си интровертна независимост. На моменти текстът има звучене тип „Американски прелести”. И се чете буквално за няколко часа.
Приятна книга, особено ако читателят е заинтригуван от психологическия аспект на човешките взаимоотношения.

Честно казано, въпреки че съм прочела едва книга и половина, Нотомб ми е много по-любопитна като личност, отколкото като писател – заради графоманството (както тя сама определя писането си), заради писането на ръка и отказа от компютри и мобилни телефони и изобщо заради способността й да го прави по такъв начин. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…