Skip to main content

Да убиеш бащата

2014
Амели Нотомб
Днес случайно разбрах, че тази книга е издадена в България точно на 60-ия рожден ден на баща ми.
Снощи чух разсъждения, че децата не са длъжни да обичат родителите си, за разлика от обратната посока – там е въпрос на дълг и задължение. Защото този тип обич е единствено еднопосочна.
Като вероятно почти всеки съвременен човек, аз имам комплицирани взаимоотношения с родители си. Или пък това не е казус на епохата, а на специфичния тип връзка. Създаваш човек. Не знам какво е това. Знам какво е да ме създават. Страх ме е от другото.
„Да убиеш бащата“ е разказ за шмекеруване на карти, за фокуси и игра с огън – съвременна приказка за Рино, Лас Вегас и класическия Едипов комплекд. Само че бащата не е баща, майката не е майка, синът не им е син. Всичко останало е същото, най-вече любовта и унищожението.
Започнах да разбирам какво харесвам в добрите книги на Нотомб (като „Антихриста“ и „Живак“) – пише неописуемо неочаквано. През по-голяма част от 100-ината страници на последния й роман тръпнех от нетърпение какво следва, защото в главата ми имаше поне няколко потенциални сценария. И нито един от тях не се реализираше.
„Да убиеш бащата“ е история за изключително талантлив малолетен фокусник, изгонен от собствената си майка, който е подслонен от своя нов ментор и красивата му приятелка. От тук насетне всичко е неочаквано. Дори самоунищожителното поведение на „бащата“ на финала на романа, когато твърди, че е истински баща на човека, който не му е син, защото е избрал да бъде до него, след като е жестоко отхвърлен.
Това ли е наистина родителската обич? И може ли един недействителен баща да бъде убит, следователно признат за реален родител, на основата на собствения му избор да бъде баща чрез символичното му убийство?

Е, стига толкова разсъждения, книгата е чудесна.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…