12.8.14

Да убиеш бащата

2014
Амели Нотомб
Днес случайно разбрах, че тази книга е издадена в България точно на 60-ия рожден ден на баща ми.
Снощи чух разсъждения, че децата не са длъжни да обичат родителите си, за разлика от обратната посока – там е въпрос на дълг и задължение. Защото този тип обич е единствено еднопосочна.
Като вероятно почти всеки съвременен човек, аз имам комплицирани взаимоотношения с родители си. Или пък това не е казус на епохата, а на специфичния тип връзка. Създаваш човек. Не знам какво е това. Знам какво е да ме създават. Страх ме е от другото.
„Да убиеш бащата“ е разказ за шмекеруване на карти, за фокуси и игра с огън – съвременна приказка за Рино, Лас Вегас и класическия Едипов комплекд. Само че бащата не е баща, майката не е майка, синът не им е син. Всичко останало е същото, най-вече любовта и унищожението.
Започнах да разбирам какво харесвам в добрите книги на Нотомб (като „Антихриста“ и „Живак“) – пише неописуемо неочаквано. През по-голяма част от 100-ината страници на последния й роман тръпнех от нетърпение какво следва, защото в главата ми имаше поне няколко потенциални сценария. И нито един от тях не се реализираше.
„Да убиеш бащата“ е история за изключително талантлив малолетен фокусник, изгонен от собствената си майка, който е подслонен от своя нов ментор и красивата му приятелка. От тук насетне всичко е неочаквано. Дори самоунищожителното поведение на „бащата“ на финала на романа, когато твърди, че е истински баща на човека, който не му е син, защото е избрал да бъде до него, след като е жестоко отхвърлен.
Това ли е наистина родителската обич? И може ли един недействителен баща да бъде убит, следователно признат за реален родител, на основата на собствения му избор да бъде баща чрез символичното му убийство?

Е, стига толкова разсъждения, книгата е чудесна.

No comments: