2009
Амели Нотомб
Тази книга на Нотомб определено
много ми хареса, което е чудесно след разочарованието от "Нито Ева, нито Адам" и симпатията "Антихриста" - води с 2:1.
Странно е, че през цялото време си представях нещата от "Живак" много визуално, като кадри от филм. Би се получила добра психодрама или дори
трилър, не чак черно-бяла, но определено клоняща към сивата гама. Защото
действието се развива на остров в залива на малко градче, някъде на север, а
името на острова означава "мъртва граница". На този остров има къща, в която няма
нито една отразяваща повърхност, за да не може обитателката й, която живее в
нея по собствена воля, но волята й не е дотам пречупена, за да е щастлива, да
се огледа.
„Живак“ е прекрасна книга, в
която човек може да открие множество алегории за стените към другите и стените
към нас, за тези около и в нас; за това как околните се отразяват в нас и в
живота ни и каква е нашата роля в този процес; за пропускливостта на кожата и
на съзнанието ни; за доброто и за доверието; за онзи виц, след който остава
дилемата кравата ли е спасила пилето с топлината на акото си или лисицата,
която го е извадила от него, но го е изяла; има Стокхолмски синдром, намек са
извратени емоции, откровено писане за неща, които минават отвъд границите на
морала. Книгата се чете на един дъх или в моя случай – за четири возения в
градския транспорт и дори малко откраднато време на работното място.
И все пак, както и в „Книга засмеха и забравата“, и тук открих цитат за поглета: „Ще трябва да свикнете с
тъжната истина: толкова сте красива, че един познавач на тези неща е стигнал дотам
да ви лиши от собствения ви поглед върху вас и единствен да ви се наслаждава.“
Но още съм толкова вбесена от Нанси Хюстън, която ме плени с „Дневник насътворението“ и в която се влюбих след „Разломи“, че не мога да напиша нищо за „Отраженияв мъжки поглед“. Още малко трябва да ми размине.