Skip to main content

Котка, шапка и въже

2013
Джоан Харис
След Истории оттук-оттам, това е вторият сборник с разкази на Харис, който ми попада и добрата новина е, че пак е хубав. Защото след Рунически знаци бях притеснена една от любимите ми писателки да не залитне във фентъзи посока, но не би.
Котка, шапка и въже съдържа 16 разказа, като лично на мен любими са ми текстовете за Хоуп и Фейт – възрастните обитателки на дома за стари хора „Медоубанк”, които винаги успяват да си спретнат някое приключение. „Вяра и Надежда отлитат на юг” и „Вяра и Надежда си го връщат” са тези два мои разказа фаворити.

Интересното е, че всеки един от текстовете започва с малко обяснение от авторката откъде се е появила конкретната история и нейните герои. Има няколко разказа, посветени на децата в Африка и от една от бележките става ясно, че Харис е участвала в някакъв тип пътуваща конференция, посветена на проблемите им. Извън тези две сравнително ясни линии, в Котка, шапка и въже се срещат древни богове, превъплътили се като съвременни жители на Ню Йорк, търсещи музата си писатели, разследващи въображаеми престъпления ентусиасти и хора, загубващи себе си в интернет – все персонажи, характерни за Харис. В този смисъл сборникът няма да е изненада за никой от феновете й, а само поредна приятна доза от творчеството й. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…