2010
Ако направя класация, вероятно Джоан Харис ще е авторът с най-много книги в този блог. И тя съвсем няма да включва всички нейни неща, които съм прочела. Но след прекрасните Бонбонени обувки (с аромат на сладкиши), Петте четвъртини на портокала (с влудяващото главоболие), Къпиново вино (с носталгията по загубени светове), разбира се, Шоколад (ами… с Джони Деб) Рунически знаци е нещо съвсем ново.
Не съм от хората, които харесват фентъзи. Поради тази причина няма да си позволя крайни оценки. Но книгата има шансове да се хареса на феновете на приказното, на историите за магии, разни други светове, богове, гоблини и т.н.
Сюжетната линия е напълно предвидима – млада перспективна магьосница с удивителни способности в сферата на магиите с руни се оказва натоварена с мисията да спаси себе си, ментора си, света като цяло. Пътьом, изпълнявайки серия от задачи с крайна цел възстановяване на загубените в предишна война ред и свобода, научава потресаващи факти за собственото си потекло. Въпреки големия стрес, който би се отразил пагубно на всяко друго момиче в тийнейджърска възраст, тя съумява да е по-добра и от доказалите се в жанра богове, които успешно завладяват немалка част от списъка с действащите лица. А действието се развива в нещо, което първосигнално бих нарекла Света на диска, името му беше нещо в този дух, но съвсем различно, а като цяло няма голямо значение.
Всъщност Рунически знаци е нещо средно между „Властелинът на пръстените” и „Истината” на Пратчет с мъничко детска романтика от Нарния. И поставяйки нещата на тази плоскост, трябва да призная, че Джоан Харис се е справила много добре с магиите в този им формат. Въпреки това предпочитам зрелите й градски вещици пред истории за магии, от които зависи победата на Реда над Хаоса… или май беше обратното.