Skip to main content

Рунически знаци


2010
Ако направя класация, вероятно Джоан Харис ще е авторът с най-много книги в този блог. И тя съвсем няма да включва всички нейни неща, които съм прочела. Но след прекрасните Бонбонени обувки (с аромат на сладкиши), Петте четвъртини на портокала (с влудяващото главоболие), Къпиново вино (с носталгията по загубени светове), разбира се, Шоколад (ами… с Джони Деб) Рунически знаци е нещо съвсем ново.
Не съм от хората, които харесват фентъзи. Поради тази причина няма да си позволя крайни оценки. Но книгата има шансове да се хареса на феновете на приказното, на историите за магии, разни други светове, богове, гоблини и т.н.
Сюжетната линия е напълно предвидима – млада перспективна магьосница с удивителни способности в сферата на магиите с руни се оказва натоварена с мисията да спаси себе си, ментора си, света като цяло. Пътьом, изпълнявайки серия от задачи с крайна цел възстановяване на загубените в предишна война ред и свобода, научава потресаващи факти за собственото си потекло. Въпреки големия стрес, който би се отразил пагубно на всяко друго момиче в тийнейджърска възраст, тя съумява да е по-добра и от доказалите се в жанра богове, които успешно завладяват немалка част от списъка с действащите лица. А действието се развива в нещо, което първосигнално бих нарекла Света на диска, името му беше нещо в този дух, но съвсем различно, а като цяло няма голямо значение.
Всъщност Рунически знаци е нещо средно между „Властелинът на пръстените” и „Истината” на Пратчет с мъничко детска романтика от Нарния. И поставяйки нещата на тази плоскост, трябва да призная, че Джоан Харис се е справила много добре с магиите в този им формат. Въпреки това предпочитам зрелите й градски вещици пред истории за магии, от които зависи победата на Реда над Хаоса… или май беше обратното.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…