Skip to main content

Отражения в мъжки поглед

2014
Нанси Хюстън
Прочетох книгата преди повече от месец, но не успявах да събера доброжелателност, за да пиша за нея. Харесвам Нанси Хюстън – и Дневник на сътворението, и Разломи ме грабнаха много. Но тази книга ме разби не в добрия смисъл на думата.
По същество Отражения в мъжки поглед е изследване на междуполовите взаимоотношения. Но за автор от такава величина според мен е крайно неуместно да сведе тези съответни взаимоотношения до възпроизводството и съвременните похвати, които ние, глупавите жени, изнамираме, за да маскираме като романтика, себеизразяване или просто търсене на щастие. Според Хюстън животът е бил, е и ще се движи единствено от закодираното в ДНК-то ни желание да се възпроизвеждаме, а мъжките погледи като първо съприкосновение между двама потенциални съвкупляващи се индивида са най-естественото нещо на света, въпреки че могат да имат и насилническа конотация.
В стила на добър изследовател Хюстън прилага много примери – лични, научни, литературни. Една от най-големите ценности на книгата, поне според мен, са препратките – от Бодрияр през Анаис Нин до Нели Аркан. Но Отражения в мъжки поглед е с твърде силно изразена позиция, която е в пълен разрез с моята. Хюстън разбива на пух и прах по един студен и логичен начин феминизма за всекидневна употреба, либералното мислене, борбата за свобода и права на жените, правата на сексуалните малцинства... Всичко е отражение в мъжкия поглед, който първи опложда утробата, създадена единствено с цел възпроизводство, маскирано зад стремежа към множествен оргазъм и кариера.
Книгата е оформена в по-големи глави, сред които: „Когато родът ни управлява“, „Образ, сведен до плът, плът, превърната в образ“, „Да имаш или да нямаш бебе“. Това са ми едни от „любимите“ глави – в тях темата за възпроизводството е изключително силно застъпена. Сред любимите ми е тезата, че съвременните обществото и начин на живот се опитват да втълпят на жената, че майчинството няма нужда да я променя, тя може да си е все същата, докато то всъщност не е так и подобни тълкувания са насочени срещу естествения ход на природата. „Предвид съвременното западно разцепление между женска плодовитост и красота и изчезването на образите на плодовитостта в полза на красотата може да се очаква, че жените, които са обсебени от красотата си, ще имат проблеми с майчинството“, пише Хюстън. Красотата, според нея, вече не служи за привличане на оплодители, а единствено за себеизразяване на жената в един свят от огледала-очи, поради което нейната смислова натовареност е коренно променена.
Част от книгата може да бъде прочетена тук.
Но като цяло не бих препоръчала никому точно тази книга на Нанси Хюстън, освен ако не е задължителна литература за академично изследване. Твърде едностранчива и натрапваща гледна точка, която може да бъде балансирана и с опозиционни мнения. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…