Преди два месеца беше първият пост
за връзките и хората, в който написах защо, според мен, връзките с хората, на
които държим, са сложни. И в онзи пост изброих един куп неща, които са трудни –
за преодоляване, за справяне или за постигане – докато се опитваш да запазиш
необходимия баланс между разум и чувства.
За баланса ми е думата сега, за
него и за търпението – все категории, много повече свързани с мозъка, отколкото
със сърцето. Но колко хора са хвърляли един по друг упреци или пък тежки
предмети, именно защото тези двете – баланс и търпение – са се изгубили някъде
по трасето на емоциите? Аз лично съм го правила не веднъж. Е, и упреците, и
тежките предмети са били хвърлени винаги наум, което влошава още повече
ситуацията. С мълчанието си съм наранявала себе си до дълбочина, в която взаимоотношенията
с другия човек са неспасяемо заринати в тинята на несподелянето и
неразбирането.
Най-лесно е да кажеш:
Няма да споделям, защото той/тя
няма да ме разбере.
Няма да споделям, защото не искам
да го/я товаря.
Няма да споделям, защото не искам
той/тя да се разочарова от мен и да ме остави, защото съм решил/а да споделя.
Но мълчанието не винаги е злато.
В случаите, когато искаш да хвърлиш по някой обичен средна по размер бронзова
статуя на конник, е по-добре да си кажеш. Пък дори да натовариш другия или да
го накараш да си отиде. Той ще си е отишъл, защото не е харесал нещо в теб. А
нима е много смислено да градим взаимоотношенията си на основата на поза и
заблуда?
Мълчанието не е признак на
запазен баланс и силно търпение. Понякога то може да държи затворени в кутия
емоции, чието избухване е разрушително. Затова казвайте си. Може и да навреди
на непосредствената връзка. Но пък е полезно да изречеш на глас неща, които
понякога те е страх да признаеш дори пред себе си. Следващия път, а винаги
има следващ път, казването се случва по-лесно.
"I know that the bridges that I've
burned along the way
Have left me with these walls and
these scars that won't go away
And opening up has always been
the hardest thing until you came"