Skip to main content

За връзките и хората 2

Преди два месеца беше първият пост за връзките и хората, в който написах защо, според мен, връзките с хората, на които държим, са сложни. И в онзи пост изброих един куп неща, които са трудни – за преодоляване, за справяне или за постигане – докато се опитваш да запазиш необходимия баланс между разум и чувства.
За баланса ми е думата сега, за него и за търпението – все категории, много повече свързани с мозъка, отколкото със сърцето. Но колко хора са хвърляли един по друг упреци или пък тежки предмети, именно защото тези двете – баланс и търпение – са се изгубили някъде по трасето на емоциите? Аз лично съм го правила не веднъж. Е, и упреците, и тежките предмети са били хвърлени винаги наум, което влошава още повече ситуацията. С мълчанието си съм наранявала себе си до дълбочина, в която взаимоотношенията с другия човек са неспасяемо заринати в тинята на несподелянето и неразбирането.
Най-лесно е да кажеш:
     Няма да споделям, защото той/тя няма да ме разбере.
     Няма да споделям, защото не искам да го/я товаря.
   Няма да споделям, защото не искам той/тя да се разочарова от мен и да ме остави,  защото съм решил/а да споделя.
Но мълчанието не винаги е злато. В случаите, когато искаш да хвърлиш по някой обичен средна по размер бронзова статуя на конник, е по-добре да си кажеш. Пък дори да натовариш другия или да го накараш да си отиде. Той ще си е отишъл, защото не е харесал нещо в теб. А нима е много смислено да градим взаимоотношенията си на основата на поза и заблуда?
Мълчанието не е признак на запазен баланс и силно търпение. Понякога то може да държи затворени в кутия емоции, чието избухване е разрушително. Затова казвайте си. Може и да навреди на непосредствената връзка. Но пък е полезно да изречеш на глас неща, които понякога те е страх да признаеш дори пред себе си. Следващия път, а винаги има следващ път, казването се случва по-лесно.


"I know that the bridges that I've burned along the way
Have left me with these walls and these scars that won't go away
And opening up has always been the hardest thing until you came"

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Кулинарен уикенд

През последния уикенд опитах три нови рецепти и бързам да ги споделя, защото се получиха доста вкусни, а за сметка на това хич не са сложни. Ей ги на:

Хрупкави гофрети - благодарение на страхотната ми колежка Биляна 😊
В купа се разбиват 250 грама масло (аз лично използвах олио - 1 супена лъжица = 20 грама) с 250 грама захар. По съвет на гореспоменатата Биляна използвах кафява захар и се получава много по-дъхаво. Добавят се 4 яйца, 300 грама брашно и ванилия (аз набухах 2 пакетчета, нямам течна есенция). Резултатът е доста гъста смес с консистенцията на кексово тесто, която се пече в гофретник, а резултатът е уникално приятни, естествено сладки и дъхави на карамел гофрети. Консумират се чудесно и без добавки, защото са си сладички.  Нямам какво да добавя, освен че са супер добри.


Мъфини с кафе и канела - рецептата е от книжка за солени и сладки мъфини
320 грама брашно се смесват със супена лъжица бакпулвер, половин чаела лъжичка канела и една супена лъжица нескафе. Добавят се 80 грама захар…

Новина или лакомство

Ако ви се струва, че в тази реплика липсват пакостите, лъжете се.
Напоследък гледам сутрешни блокове. Превключвам между трите най-рейтингови телевизии докато си пия кафето, обувам си чорапите или си плескам крем по лицето. И потъвам във все по-дълбоки размисли кому е нужен този формат на поднасяне на информация. Тази сутрин, докато крачех бодро по софийските улици, по които -6 се усещаше като -11, ме осени прозрение – на всички, завихрени в омагьосания кръг на битието на „казал и рекъл“, а не на „изпълнил и постигнал“.
Сутрешните блокове, както и повечето телевизионни формати, не произвеждат новини, те популяризират мнения и коментари. Тях пък ги препечатват всички онлайн и печатни издания (доколкото са останали такива), но отново в рубриката „новини“. Така за новина се приема, че ген. Румен Радев е доказан надпартиен президент, че в следващия парламент ще влязат ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотичен фронт и както и да се казваше партията на Марешки, че хората са бедни, тъпи, нещастни, ограбени,…