Skip to main content

За връзките и хората 2

Преди два месеца беше първият пост за връзките и хората, в който написах защо, според мен, връзките с хората, на които държим, са сложни. И в онзи пост изброих един куп неща, които са трудни – за преодоляване, за справяне или за постигане – докато се опитваш да запазиш необходимия баланс между разум и чувства.
За баланса ми е думата сега, за него и за търпението – все категории, много повече свързани с мозъка, отколкото със сърцето. Но колко хора са хвърляли един по друг упреци или пък тежки предмети, именно защото тези двете – баланс и търпение – са се изгубили някъде по трасето на емоциите? Аз лично съм го правила не веднъж. Е, и упреците, и тежките предмети са били хвърлени винаги наум, което влошава още повече ситуацията. С мълчанието си съм наранявала себе си до дълбочина, в която взаимоотношенията с другия човек са неспасяемо заринати в тинята на несподелянето и неразбирането.
Най-лесно е да кажеш:
     Няма да споделям, защото той/тя няма да ме разбере.
     Няма да споделям, защото не искам да го/я товаря.
   Няма да споделям, защото не искам той/тя да се разочарова от мен и да ме остави,  защото съм решил/а да споделя.
Но мълчанието не винаги е злато. В случаите, когато искаш да хвърлиш по някой обичен средна по размер бронзова статуя на конник, е по-добре да си кажеш. Пък дори да натовариш другия или да го накараш да си отиде. Той ще си е отишъл, защото не е харесал нещо в теб. А нима е много смислено да градим взаимоотношенията си на основата на поза и заблуда?
Мълчанието не е признак на запазен баланс и силно търпение. Понякога то може да държи затворени в кутия емоции, чието избухване е разрушително. Затова казвайте си. Може и да навреди на непосредствената връзка. Но пък е полезно да изречеш на глас неща, които понякога те е страх да признаеш дори пред себе си. Следващия път, а винаги има следващ път, казването се случва по-лесно.


"I know that the bridges that I've burned along the way
Have left me with these walls and these scars that won't go away
And opening up has always been the hardest thing until you came"

Най-четеното

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно