Skip to main content

За връзките и хората

Замислих се колко пъти през последните няколко години съм казвала „Трудно е” по повод взаимоотношенията ми с някого. Винаги е ставало дума за хора, които обичам и на които държа. Защото не е трудно да спреш да общуваш с някого, който не те обогатява, не те кара да се усмихваш, не те замисля или просто не ти липсва, когато не е край теб. Другото – обогатяването, усмихването, замислянето и липсата – се случва, когато срещнеш онази особена категория хора, които чувстваш като твоя порода.

Но защо да е трудно? Нали уж това е, за което живеем в качеството ни на социални или не-знам-какви животни? Да споделяме, да споделяме живота си, себе си дори? И размишлявайки над тези жизнено важни въпроси като човек, който не ходи на работа и не довършва дисертация, стигнах до един милион заключения. Някои ги забравих на мига, което само доказва тяхната значимост за мирогледа ми. Други продължават да ме човъркат. Но в резюме изводът ми е: по принцип не е трудно да бъдеш нечий приятел или любим. По дефиниция за това сме създадени (извън социопатите и серийните убийци).

Трудно е да нямаш прекалени очаквания към другия.
Трудно е да не изискваш повече, отколкото човекът до теб може да ти даде.
Трудно е да не очакваш той да е твое копие и във всяка ситуация и при всяко твое желание да кима с благата усмивка на йога гуру в дълбок медитативен транс.
Трудно е да си готов да даваш за сметка и дори над взетото от теб.
Трудно е да запазиш себе си, да не се променяш, да си все същата индивидуалност, която си бил, чиста и неопетнена от срещата с другия аз.
Трудно е да не забравяш всички обещания, които си дал на себе си при провала на предишните си взаимоотношения.
Трудно е да изграждат дисциплина, когато става дума за чувства.

Но е нужно. Ако искаш да си ти, независимо кого си срещнал по пътя си, и ако искаш този път и всичките срещи по него да те обогатяват, а не да те променят до неузнаваемост.
„The best index to a person's character is how he treats people who can't do him any good, and how he treats people who can't fight back.” (Abigail Van Buren)
От приятелството, от обичта се печели, но без да са ясни мерните единици на печалбата. И не се пристъпва в тези отношения с предварителна план-сметка за баланса, данъците, инвестициите и оборота. Затова е трудно. Но пък затова е толкова хубаво, когато обичаш с всяко дихание. И обичаш не само мама и татко или гаджето, а обичаш хора, които виждаш рядко, но знаеш, че си важен за тях; обичаш хора, с които можеш да пиеш чай в мълчание с часове; обичаш хора, които са твоята пълна противоположност, но те карат да се смееш като дете, като слънце.


Това е първият подобен пост в този блог от много години насам. И ми достави огромно удоволствие да го напиша. Така че може да има и други подобни. Кой знае… Без планове.

Най-четеното

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно