Skip to main content

Многоклетка

Ходих на театър. В последните месеци зачестих и в 4 от 5-те случая за този сезон бяха моноспектакли. 3 от тези 4 моноспектакъла се водят комедия – едната скучна, а другите две – просто Камен Донев, за него е излишно да говоря, пълните зали го правят.
Тази седмица гледах „Многоклетка“ – моноспектакъл на Мариела Станчева по унгарски разкази. Звучи в най-добрия случай скучно – унгарска проза, изиграна от неизвестна млада актриса. Ами не е. Не просто не е скучен, а е ужасно въздействащ спектакъл, който ми бръкна в душата, загнезди се там и имам чувството, че ме държа в клетката си няколко дни. А тази клетка не е от най-веселите, така че ако ви се гледа комедия, ходете на Камен Донев и се смейте на неповторимата ни и леко отчайваща народопсихология.
Гледах „Многоклетка“ в Руския културно-информационен център на „Шипка“ и ви го препоръчвам. Момичето, което за капак на всичко е красиво, разиграва на сцената над 10 персонажа, като в задачата му „помагат“ роял, два стола, маса, шалове и хартиени листове. Персонажите варират от вълци през отчаяна съпруга и военен лекар до застрелян лъв. Текстовете са пет и още на първия щях да ревна, темите не са от най-лесните за преглъщане – изнасилване, изневяра, децата и домашното насилие, смъртта, страхът. И за да е всичко още по-хубаво, между отделните части Мариела Станчева свири на рояла, той не е само декор, и то свири Ян Тиерсен, Александър Деспла, Лудовико Ейнауди, Модест Мусоргски и Майкъл Нийман. Когато познах любимата си мелодия от „Новолуние“, много се изненадах.


Тиерсен присъства със звучене, добре познато от „Амели“.
Не мога да преразкажа постановката. Мога само да кажа, че съм изненадана и то много приятно. Актрисата е млада, а се справя много добре. Подборът на текстовете е доста добър, авторите им са Лайош Наги, Карой Сакони, Ференц Шанта и Ищван Йоркен. Замислих се коя е емоцията или темата, обединяваща всички тях и още се двоумя между страх и безнадеждност. Определено постановката не е за хора, търсещи развлекателно прекарване на вечерта.
Трейлър на „Многоклетка“ тук.
А ето и страницата на самата постановка във Фейсбук.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…