Skip to main content

Уникат


„Аз съм онзи, на когото другите плюят на дланите, когато работи, и в чинията, когато яде. От единия ми джоб расте жито, от другия – трева, дъждове валят в чинията ми, а сняг – в кревата. Аз съм онзи, който се реши с вилица; онзи, който сади ножове и угоява зъби, защото не ми растат лъжици, докато ям. Дали са ми вино в камбана; ако пия, не звъни; ако звъни, не пия...”

2009
Милорад Павич е втората ми най-дълга литературна любов (заедно с Маркес). Открих го преди 15 години с неповторимия му „Хазарски речник. И смело мога да заявя, че след тези двама писатели нищо във възприятията ти към литературата и към живота не може да е вече същото.
„Уникат” е последният роман на Павич, който си отиде преди три години. На заклетите му читатели е добре познато, че той няма нито една книга с „нормална” структура, ако не броим „Другото тяло, въпреки че и там се открива типичният му подход за отхвърляне на утвърдените стандарти при изграждането на литературен текст.
С какво разполагаме от него:
роман-речник с мъжки и женски вариант: „Хазарски речник”
роман-кръстословица: „Пейзаж, рисуван с чай”
роман-клепсидра с мъжка и женска част: „Вътрешната страна на вятъра или роман за Херо и Леандър”
роман-инструкция за гледане на карти ТАРО: „Последна любов в Цариград”
Наскоро излезе и сборник с разкази.
„Уникат” не е изневяра на досегашната практика на Павич. Книгата е формулирана като роман-делта, което ще рече, че има 100 финала. Които обаче могат да се възприемат както като възможности за край, така и като неделим компонент от представянето на цялостния сюжет.
От една страна, „Уникат” е криминале, от друга, абстрактен подход към анализа на сънища, от трета, разглежда темата за андрогина, но не като митична, а като напълно жизнена в съвремието ни фигура. Преплитането на митични, литературни, исторически и напълно измислени персонажи прави книгата да звучи магически, завладяваща и красива. Основната част от нея прочетох в Прага и цялостната атмосфера на текста в определени моменти ме караше да забравя коя съм, къде съм, границите между реалността и литературата, между истината и измисленото се размиваха, като контурите на дърветата през мокрия от дъжд прозорец. Бреговете на Валтава са чудесна среда за подобно преживяване.
Този роман няма как да се разкаже, той има само начало, което обаче е такова, защото някой е решил да му постави едната рамка. Другата, краят, е разбит на 100 части и всъщност нито една от тях не слага граница пред въображението на четящия го. Който е чел Павич, ще ме разбере. Който не е, ще остане изненадан от литературата му, надявам се приятно. Аз вече 15 години му вярвам, че ако се срещнат двама души и всеки от тях притежава мъжкия или женския вариант на „Хазарски речник”, ще се обичат завинаги.
„Уникат” в Литературата днес, но това е книга, която ще бъде и сред утрешната литература.



Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…