Какво се пише за книга, която е класическа, която всички са чели и която е безспорно добра? Сега ще разбера.
„451 градуса по Фаренхайт” е книгата, която „чета” от най-дълго време. Започнах я през пролетта на 2004-а година, когато приятелка ми даде на заем сборника „Черно слънце” (четири антиуопии на Чапек, Земятин, Оруел и Бредбъри) със заръката да внимавам да не го загубя, тъй като трудно се намира и при букинистите. Естествено, забравих го в автобуса от Плевен. Шест години по-късно същата тази приятелка ми избра за рождения ден страхотния сборник на Бредбъри с „451 по Фаренхайт”, „Смъртта е занимание самотно” и „Гробище за лунатици” и той отлежава на рафта една година. Започнах да боря първия роман миналата година по време на предизборната кампания, което гарантираше само едно – четене от дъжд на вятър. Е, завърших го снощи.
В романа няма изненада. Жанрът антиутопия говори достатъчно. Повтаря се добре познатият сценарий на личното пробуждане от „1984” на Оруел. Но тук все пак става въпрос за книги. В „451 градуса по Фаренхайт” действието се развива в тоталитарно общество, което толерира масовото затъпяване чрез гледане на безсмислени телевизионни програми, спортуването (и тук нямам предвид шах), шофирането и други напълно механични действия. Главният герой е пожарникарят Монтег, но в неговата реалност работата на пожарникарите е да намират книги и да ги горят. 451 градуса по Фаренхайт или 232 по Целзий е температурата, при която хартията се самозапалва. Наистина впечатляващи са описанията на изгарянето на книгите. Всеки книгоман има реалния шанс да изпита почти физическа болка. Още по-впечатляващи са опитите на малкото останали четящи хора да спасят съкровищата си. Но лично за мен най-завладяващи бяха образите на Кларис – момичето мечтател, което малко по малко започва да отваря очите на Монтег за духовната и емоционална празнота, в която живее, и на хората книги – тези, които, за да запазят вече изгорените книги, ги помнят наизуст с надеждата някой ден да има на кого да ги предадат.
Неизбежно е сравнението със съвременните телевизионни програми, с подхода за индивидуализиране на пакета от канали за гледане, с вплитането на истинската във виртуалната реалност, със загубата на идентичност извън социалните и информационните мрежи. И затова се радвам, че има толкова хора край мен, които се вълнуват от книги, вълнуват се от живота извън медиите в най-широкия смисъл на понятието.
А сега малко за Рей Бредбъри – умът ми не може да побере как един автор може да пише в толкова различни жанрове и насоки. След почти лирическото „Вино от глухарчета”, това, което е част от сборника с трите творби, е като дело на страдащ от раздвоение или разтроение на личността гений. Въпреки че има някаква специфична сянка, в която попада душата на главния герой и във „Вино”-то, и в „451”, някакъв мрак, който може и да ми се изясни в „Смъртта е занимание самотно” или в „Гробище за лунатици”.
П.П. Някак естествено ми изникна асоциацията с тези пожарникари :)
П.П. Някак естествено ми изникна асоциацията с тези пожарникари :)