Skip to main content

232 по Целзий

Какво се пише за книга, която е класическа, която всички са чели и която е безспорно добра? Сега ще разбера.
„451 градуса по Фаренхайт” е книгата, която „чета” от най-дълго време. Започнах я през пролетта на 2004-а година, когато приятелка ми даде на заем сборника „Черно слънце” (четири антиуопии на Чапек, Земятин, Оруел и Бредбъри) със заръката да внимавам да не го загубя, тъй като трудно се намира и при букинистите. Естествено, забравих го в автобуса от Плевен. Шест години по-късно същата тази приятелка ми избра за рождения ден страхотния сборник на Бредбъри с „451 по Фаренхайт”, „Смъртта е занимание самотно” и „Гробище за лунатици” и той отлежава на рафта една година. Започнах да боря първия роман миналата година по време на предизборната кампания, което гарантираше само едно – четене от дъжд на вятър. Е, завърших го снощи.
В романа няма изненада. Жанрът антиутопия говори достатъчно. Повтаря се добре познатият сценарий на личното пробуждане от „1984” на Оруел. Но тук все пак става въпрос за книги. В „451 градуса по Фаренхайт” действието се развива в тоталитарно общество, което толерира масовото затъпяване чрез гледане на безсмислени телевизионни програми, спортуването (и тук нямам предвид шах), шофирането и други напълно механични действия. Главният герой е пожарникарят Монтег, но в неговата реалност работата на пожарникарите е да намират книги и да ги горят. 451 градуса по Фаренхайт или 232 по Целзий е температурата, при която хартията се самозапалва. Наистина впечатляващи са описанията на изгарянето на книгите. Всеки книгоман има реалния шанс да изпита почти физическа болка. Още по-впечатляващи са опитите на малкото останали четящи хора да спасят съкровищата си. Но лично за мен най-завладяващи бяха образите на Кларис – момичето мечтател, което малко по малко започва да отваря очите на Монтег за духовната и емоционална празнота, в която живее, и на хората книги – тези, които, за да запазят вече изгорените книги, ги помнят наизуст с надеждата някой ден да има на кого да ги предадат.
Неизбежно е сравнението със съвременните телевизионни програми, с подхода за индивидуализиране на пакета от канали за гледане, с вплитането на истинската във виртуалната реалност, със загубата на идентичност извън социалните и информационните мрежи. И затова се радвам, че има толкова хора край мен, които се вълнуват от книги, вълнуват се от живота извън медиите в най-широкия смисъл на понятието.
А сега малко за Рей Бредбъри – умът ми не може да побере как един автор може да пише в толкова различни жанрове и насоки. След почти лирическото „Вино от глухарчета”, това, което е част от сборника с трите творби, е като дело на страдащ от раздвоение или разтроение на личността гений. Въпреки че има някаква специфична сянка, в която попада душата на главния герой и във „Вино”-то, и в „451”, някакъв мрак, който може и да ми се изясни в „Смъртта е занимание самотно” или в „Гробище за лунатици”.
П.П. Някак естествено ми изникна асоциацията с тези пожарникари :)

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…