Skip to main content

232 по Целзий

Какво се пише за книга, която е класическа, която всички са чели и която е безспорно добра? Сега ще разбера.
„451 градуса по Фаренхайт” е книгата, която „чета” от най-дълго време. Започнах я през пролетта на 2004-а година, когато приятелка ми даде на заем сборника „Черно слънце” (четири антиуопии на Чапек, Земятин, Оруел и Бредбъри) със заръката да внимавам да не го загубя, тъй като трудно се намира и при букинистите. Естествено, забравих го в автобуса от Плевен. Шест години по-късно същата тази приятелка ми избра за рождения ден страхотния сборник на Бредбъри с „451 по Фаренхайт”, „Смъртта е занимание самотно” и „Гробище за лунатици” и той отлежава на рафта една година. Започнах да боря първия роман миналата година по време на предизборната кампания, което гарантираше само едно – четене от дъжд на вятър. Е, завърших го снощи.
В романа няма изненада. Жанрът антиутопия говори достатъчно. Повтаря се добре познатият сценарий на личното пробуждане от „1984” на Оруел. Но тук все пак става въпрос за книги. В „451 градуса по Фаренхайт” действието се развива в тоталитарно общество, което толерира масовото затъпяване чрез гледане на безсмислени телевизионни програми, спортуването (и тук нямам предвид шах), шофирането и други напълно механични действия. Главният герой е пожарникарят Монтег, но в неговата реалност работата на пожарникарите е да намират книги и да ги горят. 451 градуса по Фаренхайт или 232 по Целзий е температурата, при която хартията се самозапалва. Наистина впечатляващи са описанията на изгарянето на книгите. Всеки книгоман има реалния шанс да изпита почти физическа болка. Още по-впечатляващи са опитите на малкото останали четящи хора да спасят съкровищата си. Но лично за мен най-завладяващи бяха образите на Кларис – момичето мечтател, което малко по малко започва да отваря очите на Монтег за духовната и емоционална празнота, в която живее, и на хората книги – тези, които, за да запазят вече изгорените книги, ги помнят наизуст с надеждата някой ден да има на кого да ги предадат.
Неизбежно е сравнението със съвременните телевизионни програми, с подхода за индивидуализиране на пакета от канали за гледане, с вплитането на истинската във виртуалната реалност, със загубата на идентичност извън социалните и информационните мрежи. И затова се радвам, че има толкова хора край мен, които се вълнуват от книги, вълнуват се от живота извън медиите в най-широкия смисъл на понятието.
А сега малко за Рей Бредбъри – умът ми не може да побере как един автор може да пише в толкова различни жанрове и насоки. След почти лирическото „Вино от глухарчета”, това, което е част от сборника с трите творби, е като дело на страдащ от раздвоение или разтроение на личността гений. Въпреки че има някаква специфична сянка, в която попада душата на главния герой и във „Вино”-то, и в „451”, някакъв мрак, който може и да ми се изясни в „Смъртта е занимание самотно” или в „Гробище за лунатици”.
П.П. Някак естествено ми изникна асоциацията с тези пожарникари :)

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Кулинарен уикенд

През последния уикенд опитах три нови рецепти и бързам да ги споделя, защото се получиха доста вкусни, а за сметка на това хич не са сложни. Ей ги на:

Хрупкави гофрети - благодарение на страхотната ми колежка Биляна 😊
В купа се разбиват 250 грама масло (аз лично използвах олио - 1 супена лъжица = 20 грама) с 250 грама захар. По съвет на гореспоменатата Биляна използвах кафява захар и се получава много по-дъхаво. Добавят се 4 яйца, 300 грама брашно и ванилия (аз набухах 2 пакетчета, нямам течна есенция). Резултатът е доста гъста смес с консистенцията на кексово тесто, която се пече в гофретник, а резултатът е уникално приятни, естествено сладки и дъхави на карамел гофрети. Консумират се чудесно и без добавки, защото са си сладички.  Нямам какво да добавя, освен че са супер добри.


Мъфини с кафе и канела - рецептата е от книжка за солени и сладки мъфини
320 грама брашно се смесват със супена лъжица бакпулвер, половин чаела лъжичка канела и една супена лъжица нескафе. Добавят се 80 грама захар…

Новина или лакомство

Ако ви се струва, че в тази реплика липсват пакостите, лъжете се.
Напоследък гледам сутрешни блокове. Превключвам между трите най-рейтингови телевизии докато си пия кафето, обувам си чорапите или си плескам крем по лицето. И потъвам във все по-дълбоки размисли кому е нужен този формат на поднасяне на информация. Тази сутрин, докато крачех бодро по софийските улици, по които -6 се усещаше като -11, ме осени прозрение – на всички, завихрени в омагьосания кръг на битието на „казал и рекъл“, а не на „изпълнил и постигнал“.
Сутрешните блокове, както и повечето телевизионни формати, не произвеждат новини, те популяризират мнения и коментари. Тях пък ги препечатват всички онлайн и печатни издания (доколкото са останали такива), но отново в рубриката „новини“. Така за новина се приема, че ген. Румен Радев е доказан надпартиен президент, че в следващия парламент ще влязат ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотичен фронт и както и да се казваше партията на Марешки, че хората са бедни, тъпи, нещастни, ограбени,…