Skip to main content

Разломи


2009
Нанси Хюстън
Купих си книгата веднага, щом я видях в книжарницата, тъй като спомените ми от „Дневник на сътворението”на Хюстън бяха повече от добри. В нея тя по много интересен начин интерпретира темата за жената творец през призмата на съжителството с мъж творец в двойките Жорж Санд и Алфред дьо Мюсе, Скот и Зелда Фицджералд, Вирджиния и Ленард Улф, Симон дьо Бовоар и Сартр, Силвия Плат и Тед Хюз, Жорж Батай и Колет Пеньо, Уника Цюрн и Ханс Белнер, Елизабет Барет и Робърт Браунинг, разглеждайки и собствената си роля на писател, преподавател, майка и съпруга.
„Разломи” обаче е „истински” роман, макар и с нестандартна структура. Изграден е от четири части, подредени в обратно хронологична последователност. В първата през 2004 г. в Калифорния 6-годишният Сол се радва на вманиаченото вниманието на майка си, докато попива от телевизията и интернет ужасите на войната в Ирак и се опитва да разбере сложните взаимоотношения между баща си Рандал, баба си Сади и прабаба си Ера. Във втората през 1982 г. 6-годишният Рандал наблюдава и болезнено преживява скандалите между родителите си в Хайфа, докато конфликтът между Израел и Палестина ескалира. В третата през 1962 г. 6-годишната Сади преживява шока от преместването от педантичните си канадски баба и дядо при хаотичната си майка бохем в Ню Йорк. А в четвъртата през 1945 г. в Германия 6-годишната Кристина разбира, че не е тази, която всички се опитват да убедят и преживява драмата от сблъсъка с прекъснатите й корени.
Книгата е безкрайно интересна, чете се буквално за един уикенд, но в никакъв случай не е лека и жизнерадостна. По крайно откровен начин са представени травматичните преживявания в живота на четирите деца от четири съвсем различни поколения, откроени са любовта, болката, объркването, чувството за вина, за загуба, за непълноценност – по детски, което ги прави още по-трудни и мъчителни за възприемане.
Книгата е много интересна от историческа гледна точка, защото по съвсем достъпен начин, през призмата на личната история, разказва са програмата Lebensborn на Нацистка Германия.
През 2008 г. Нанси Хюстън посети България за представянето на „Дневник на сътворението” и „Разломи”, а едно от интересните интервю, които даде, е в Дневник.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…