Може би заради собствените ми страхове, заради собствените ми ужаси и мании, заради скелетите, скрити в личния ми гардероб, и не на последно място – заради блазнещата ме мисъл да се определям по-скоро като творчески, отколкото като рационален и ежедневен човек... и най-вече, защото съм жена...
И поради всички тези, а и поради още сто милиона причини – думите, структурата, биографичното, приказното, историите...
Тази книга е много добра!
"Както Плат (Силвия), така и Пеньо(Колет) казва, че "има чувството, че (е) "погълната", "изядена" от мъжа, който я обича. А вследствие на разврата болестта й се влошава.
Напивам се също и от крайна умора. Трябва да си много силен физически, за да можеш да се напиваш, без да отпадаш на другия ден и после още, малко по малко, с всеки изминат ден (...). Ужасно е да се напивам, за да "бъда като него", а когато изтрезнея, да опротивявам на себе си.
Тя започва да съзира капаните на еротизма във вида, в който го прилага Батай (Жорж). Дава си сметка, че макар да служи за "удавяне на отчаянието", то той "съвсем не е съвместим с действения, силния живот". И нещо още по-важно - тя разбира, че за една жена "да играе на най-опасните игри на разложението у мъжа" не е нищо друго, освен "вид самоубийство".
Тя има право: когато двамата се надвесват над ръба на бездната, тя е бездната. Обратното на "близнака", на "свидетеля", на огледалото. Да бъдеш бездната на някого, означава да си загадъчна, непроницаема за него. Когато тайнството, отразявано в дълбините ти, се изчерпи, то ще трябва да бъде отразено в дълбините на друга, за да се съхрани сакралното. Отличителната черта на жената-бездна е следователно задължението й да бъде замествана".