Skip to main content

Задната къща


Дневникът на Ане Франк
Известна е привързаността ми към темата за Втората световна война и Холокоста. С годините читателство книгите по тази болезнена тема в библиотеката ми се трупат, някои художествени, други абсолютно документални. Две от най-добрите четива за мен през последните 6 месеца са именно за този период – „Крадецът на книги” и „Момчето с раираната пижама”. Така че съвсем нормално беше да опра и до дневника на Ане Франк.
В някаква степен историята на книгата е много по-трогателна от самия текст. А той е оформен като типичен дневник – по дати, с кратки разкази за ежедневието на Анe, терзанията на еврейски тийнейджър през Втората световна война… Ане и семейството й се укриват в задната част на голяма сграда със служебни помещения, след като получават призовка за депортиране към лагерите на смъртта. Ежедневието е еднообразно – задължения, изпълнявани тихо, за да не бъдат тайните обитатели на задната къща чути и издадени. Финалът на историята, който не присъства в дневника по обясними причини, е очаквано трагичен – семейството е предадено, а от лагерите оцелява само бащата на Ане.
Намирам за напълно уместно издаването на книгата именно от „ПАН”, действително би било полезно да се чете в детска възраст.
Всъщност може би точно фактът, че това е дневник, че е „истинската” история, прави книгата много по-слаба от „Момчето…” на Бойн. Но пък ако я нямаше „Задната къща”, вероятно на авторите от по-късните периоди щеше да е много по-трудно да влязат под кожата на едно дете в разгара на войната. И да пресъздадат факта, че през детските очи всичко е различно, че ужасът преминава някъде наблизо, като парад, като игра, просто понякога играта завършва трагично.
Има много теории – че съдържанието на дневника е манипулирано, че бащата е редактирал текстовете на дъщеря си и т.н. Каквато и да е истината, факт е, че има много противни моменти от история, които трябва да се повтарят до втръсване с една основна цел – да не се забравят. Има една много хубава еврейска песен – Йерусалим от злато, която напълно импонира на настроението ми след прочитането на всяка една от трите книги, споменати в настоящия текст.
Кратка информация за Ане Франк в Уикипедия.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…