Skip to main content

Задната къща


Дневникът на Ане Франк
Известна е привързаността ми към темата за Втората световна война и Холокоста. С годините читателство книгите по тази болезнена тема в библиотеката ми се трупат, някои художествени, други абсолютно документални. Две от най-добрите четива за мен през последните 6 месеца са именно за този период – „Крадецът на книги” и „Момчето с раираната пижама”. Така че съвсем нормално беше да опра и до дневника на Ане Франк.
В някаква степен историята на книгата е много по-трогателна от самия текст. А той е оформен като типичен дневник – по дати, с кратки разкази за ежедневието на Анe, терзанията на еврейски тийнейджър през Втората световна война… Ане и семейството й се укриват в задната част на голяма сграда със служебни помещения, след като получават призовка за депортиране към лагерите на смъртта. Ежедневието е еднообразно – задължения, изпълнявани тихо, за да не бъдат тайните обитатели на задната къща чути и издадени. Финалът на историята, който не присъства в дневника по обясними причини, е очаквано трагичен – семейството е предадено, а от лагерите оцелява само бащата на Ане.
Намирам за напълно уместно издаването на книгата именно от „ПАН”, действително би било полезно да се чете в детска възраст.
Всъщност може би точно фактът, че това е дневник, че е „истинската” история, прави книгата много по-слаба от „Момчето…” на Бойн. Но пък ако я нямаше „Задната къща”, вероятно на авторите от по-късните периоди щеше да е много по-трудно да влязат под кожата на едно дете в разгара на войната. И да пресъздадат факта, че през детските очи всичко е различно, че ужасът преминава някъде наблизо, като парад, като игра, просто понякога играта завършва трагично.
Има много теории – че съдържанието на дневника е манипулирано, че бащата е редактирал текстовете на дъщеря си и т.н. Каквато и да е истината, факт е, че има много противни моменти от история, които трябва да се повтарят до втръсване с една основна цел – да не се забравят. Има една много хубава еврейска песен – Йерусалим от злато, която напълно импонира на настроението ми след прочитането на всяка една от трите книги, споменати в настоящия текст.
Кратка информация за Ане Франк в Уикипедия.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…