Skip to main content

Момчето с раираната пижама

2009
Джон Бойн
Позволявам си да използвам представянето на Хеликон, за да не затъна в емоциите, които ме завладяват в момента, в който си припомня книгата на Бойн: „Една простичко написана, но разтърсваща история, в която няма жестокости, няма насилие, войната се подразбира, без да е описана, и именно защото всичко е само загатнато, толкова по-силни са нейните внушения. Книга, която не се забравя, а остава дълго за занимава ума с въпросите за невинността и приятелството, както и за злото, пред което често се изправяме неподготвени”. Подозирам, че дори и с тази „официална” анотация представянето на тази книга не успя да прозвучи по-не-емоционално. Тя самата бушува от емоции, по детски едновременно силни, но само загатнати, необременени от тежестта на възрастта. Действително невероятен разказ, звучащ съвсем по детски и съвсем по детски пречупващ реалността през призма, която отнема част от тъмните краски, но въпреки това оставя валидни най-значимите въпроси, сред които „…кой решава кой да носи раирани пижами и кой да носи униформи?”
За мен е естествено за приемам книгата предубедено със симпатии. Темата за Холокоста ми е особено близка и в литературен, и в научен план вече 10 години. Така че не бих препоръчала романа на никой с обратното предубеждение – за световни заговори и прочие теории. Но текстът е ценен за всеки, който се вълнува от въпроси като справедливост, равноправие, съпричастност и, разбира се, обич въпреки всичко.
Малко съм си ядосана, че дори не съм разбрала за посещението на Джон Бойн през изминалото лято в България по повод честването на Блумсдейл. Не че съм любител на подобен тип срещи с писатели, но би ми било любопитно да видя на живо човек, превъплътил се така добре в 8-годишно момче през последните месеци от Втората световна война.
През лятото на 2008 г. е световната премиера на едноименния филм по книгата на Бойн, който е много добре представен от Джули. Не знам дали бих издържала да гледам двучасова концентрация на текст, от който сърцето ми се свиваше почти болезнено през цялото четене. Много силна книга, която напомня, че има събития, които не бива да се забравят. Просто за да не се повтарят.

Най-четеното

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно