Skip to main content

Блажени безумци

2009
Вече не помня коя подред книга на Джоан Харис е тази в личната ми библиотека (вероятно защото в личната ми библиотека цари хаос и абсолютна липса на правила за подреждане на книгите). Но така или иначе повече се осланям на това, което една книга е оставила като отпечатък в съзнанието ми, отколкото на реалното и присъствие в хартиен формат. Последно в блога си съм писала за „Истории оттук-оттам” и „Къпиново вино”, като и за двете отзивите ми са повече от добри. На техния, а и на фона на невероятната „Бонбонени обувки” „Блажени безумци” стои малко безлична.
Всъщност книгата е толкова Харис – има любов, малки магии и заклинания и, естествено, борба със злонамерен враг. Но злонамерен по един шеговит начин, малко като полтъргайст, който в желанието си на шега да вгорчава живота ти може да събори къщата над главата ти, докато спиш.
Може би книгата е твърде женска, за да ми допадне, логиката на сюжета е такава, от нея се излъчва аромат на зрялост и майчинство. Но и емоциите и психологията на героите не са описани в дълбочината, на която Харис е доказала, че е способна. Финалният избор на главната героиня ме изпълни с тих гняв и недоумение. Любовта към дъщеричката й изглежда осакатена от липсата на знаци за взаимност от страна на детето. А трансформацията на лудото момиче в разумен и служещ с писмена реч човек направо „увисва” без какъвто и да било обосноваващ подобна развръзка контекст.
Въпреки това, ако някой желае (точно като мен) да познава всичко на Джоан Харис, не бива да пропуска и тази книга. Може би тя е добро, макар и не достатъчно силно начало, за прочит на останалите й книги, тъй като в тази вещицата й е най-„млада” и най-безобидна.
Въпреки всичко препоръчвам „Бонбонени обувки”, „Къпиново вино” и „Петте четвъртини на портокала”. А за начинаещите – „Шоколад”, но след филма, все пак става дума за Джони Деп :)
П.П. Мисля, че покрай Джоан Харис се запознах с розиту, която е сред блогърите, чието Малко свободно пространство много ми липсва.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…