Skip to main content

Блажени безумци

2009
Вече не помня коя подред книга на Джоан Харис е тази в личната ми библиотека (вероятно защото в личната ми библиотека цари хаос и абсолютна липса на правила за подреждане на книгите). Но така или иначе повече се осланям на това, което една книга е оставила като отпечатък в съзнанието ми, отколкото на реалното и присъствие в хартиен формат. Последно в блога си съм писала за „Истории оттук-оттам” и „Къпиново вино”, като и за двете отзивите ми са повече от добри. На техния, а и на фона на невероятната „Бонбонени обувки” „Блажени безумци” стои малко безлична.
Всъщност книгата е толкова Харис – има любов, малки магии и заклинания и, естествено, борба със злонамерен враг. Но злонамерен по един шеговит начин, малко като полтъргайст, който в желанието си на шега да вгорчава живота ти може да събори къщата над главата ти, докато спиш.
Може би книгата е твърде женска, за да ми допадне, логиката на сюжета е такава, от нея се излъчва аромат на зрялост и майчинство. Но и емоциите и психологията на героите не са описани в дълбочината, на която Харис е доказала, че е способна. Финалният избор на главната героиня ме изпълни с тих гняв и недоумение. Любовта към дъщеричката й изглежда осакатена от липсата на знаци за взаимност от страна на детето. А трансформацията на лудото момиче в разумен и служещ с писмена реч човек направо „увисва” без какъвто и да било обосноваващ подобна развръзка контекст.
Въпреки това, ако някой желае (точно като мен) да познава всичко на Джоан Харис, не бива да пропуска и тази книга. Може би тя е добро, макар и не достатъчно силно начало, за прочит на останалите й книги, тъй като в тази вещицата й е най-„млада” и най-безобидна.
Въпреки всичко препоръчвам „Бонбонени обувки”, „Къпиново вино” и „Петте четвъртини на портокала”. А за начинаещите – „Шоколад”, но след филма, все пак става дума за Джони Деп :)
П.П. Мисля, че покрай Джоан Харис се запознах с розиту, която е сред блогърите, чието Малко свободно пространство много ми липсва.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…