Skip to main content

Клубът на почитателите на некролози

Марсело Бирмахер

Съвсем случайно ми попадна в ръцете тази изключително приятна книжка. Умалителното е, защото наистина създава впечатление за тънко четиво, един ден на плажа и готово. При мен така се получи, но не защото е лековата, а защото е безкрайно интересна. Изгълтах я за миг, но любопитството ми започна още със заглавието – „Клубът напочитателите на некролози“. Как човек да не се зачуди какво стои зад това име?

Историята е простичка, но завладяващо написана. Главният герой, млад евреин в Аржентина, случайно попада в компанията на други млади мъже от същата религия. Но, стараейки се да преодолее разделението сефарати-ашкенази, което го оставя извън въпросната компания, се включва в безобидната игра на четене и обсъждане на некролозите в седмичния вестник. Традиционното публикуване на един и същи особен некролог рязко е прекъснато и заменено с нова обява, която води до разкриването на една изумителна семейно-любовна история, нещо като сага, но събрана в няма и 200 страници.

По някакъв начин „Клубът на почитателите на некролози“ напомня на трилогията на Изабел Алиенде, включваща „Къщата на духовете“, може би заради сходния южноамерикански дух, витаещ над творбите. Но поднасянето на историята за Хенаро Дабар, който търпеливо чака своята любов десетилетия наред, по един по-мъжки и все пак страстен начин прави звученето различно. Усеща се гласът на автора, уникалното в него (и тук „уникално“ не е напоследък изтърканото клише). Въпреки че в момента, в който пиша това, се сещам за Фермина Даса и Флорентино Ариса на Маркес, които също се разминаваха и чакаха в продължение на десетилетия по един блестящ начин. Но Бирмахер има свой глас и стил, поне доколкото може да се заключи от тази негова книга. 

Марсело Бирмахер явно е непознат в България и няма друга издадена книга, но от информацията за него в Уикипедия, налична само на четири езика, разбирам, че е на 50-и-малко години и че има добро количество други творби, последната от които май се казва „Снеговете на времето“. И много бих се радвала, ако скоро мога да го чета в оригинал. Защото, нали, уча испански и трябва да се похваля. 

Най-четеното

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно