Лятифе Текин
Много обичам
книги със странни заглавия, които разказват приказка още от
корицата. Подобно на „Клубът на почитателите на некролози”, за която ще разкажа
някой друг път, и „Берджи Кристин. Приказки от бунището” ме грабна именно
заради заглавието си. Освен това на пръв поглед е тънка книжка, а напоследък
нямах много време за по-обемни четива. Оказа се, че е над 120 страници (ето
това се казва умение да събереш много в малко обем!) и съвсем не толкова
вълнуваща, колкото очаквах.
Според задната
корица, авторката Лятифе Текин е съвременна турска писателка, сравнявана често по
майсторство с Орхан Памук, което си е добър атестат дори и за не дотам големите
фенове на Памук като мен. Малко ме усъмни фактът, че книгата е издадена по
проект, подкрепен от турска държавна институция. Не ме разбирайте погрешно,
обожавам източни автори, арабски писатели, истории, развиващи се колкото се
може по-далеч от модерното и стандартното европейско и американско битие. Но
съм подозрителна към книги, които се нуждаят от институционална подкрепа, за да
достигнат до читатели. Вярвам, че литературата е пазар и оцеляват най-добрите,
въпреки че най-добрите се определят от читатели, в критериите на повечето от
които се съмнявам. Поради което сред най-купуваните книги вероятно са тези за
самопомощ, отслабване, сънуване на числата от тотото и Кобилкина, но това е
една друга тема.
Всъщност „Берджи
Кристин. Приказки от бунището” започва изключително обещаващо – разказва по
един приказен начин, звучащ като балкански магически реализъм, за
постепенното заселване на едно бунище. Една след друга като мъниста се нижат
историите на жителите и свързаните с бордеите лица. В началото самите те
кръщават мястото „Саваштепе” – Хълмът на войната, заради непрестанните опити на
собственика на земята под купищата смет да изгони натрапниците. Но след като те
остават и започват да пускат корени в смрадта и нищетата, официалните власти
сменят името на „Чичектепе” – Хълмът на цветята. Защото един ден на бунището ще цъфтят цветя, нали така?
Постепено
Чичектепе започва да гради своя история, традици, суеверия, базирани на
всекидневието. А то е по сюрреалистичному диаболично – хора живеят върху
проблясващи на слънцето парчета смет, заобиколени от фабрики, които бълват
отрови, от които всички страдат, но едно, второ, трето име, четвърта приказка,
пета легенда постепенно изграждат образа на мястото, на бордеите. Които не
стават по-добро място за живот, просто са единственото познато за обитателите си. Четейки
тази книга, постоянно се сещах за вица за баща и син глисти, които се подали от
задника и започнали да оглеждат красотите наоколо, а на въпроса на сина защо все пак
живеят там, от където са излезли, бащата отговорил „Родина, сине, родина”.
Книгата на
Лятифе Текин ми се стори две-три идеи по-дълга, отколкото е нужно за
представянето на евентуалната й идея. Историите на Чичекпете се нижат като
мъниста, но в един момент герданът дотежава. За това "помага" и фактът, че няма
един централен персонаж, сякаш самото сметище с дишащата си зловонна паст е
героят, който с изпаренията и отблясъците си на залязващото слънце влудява
жителите си и ги кара да правят неща, които после Текин описва.
Книгата би
допаднала на читатели с афинитет към абстактното, сюрреалистично писане и
нестандартната структура на текста. За мен беше по-претенциозна, отколкото имам нужда в момента.