Skip to main content

Берджи Кристин. Приказки от бунището

Лятифе Текин

Много обичам книги със странни заглавия, които разказват приказка още от корицата. Подобно на „Клубът на почитателите на некролози”, за която ще разкажа някой друг път, и „Берджи Кристин. Приказки от бунището” ме грабна именно заради заглавието си. Освен това на пръв поглед е тънка книжка, а напоследък нямах много време за по-обемни четива. Оказа се, че е над 120 страници (ето това се казва умение да събереш много в малко обем!) и съвсем не толкова вълнуваща, колкото очаквах.

Според задната корица, авторката Лятифе Текин е съвременна турска писателка, сравнявана често по майсторство с Орхан Памук, което си е добър атестат дори и за не дотам големите фенове на Памук като мен. Малко ме усъмни фактът, че книгата е издадена по проект, подкрепен от турска държавна институция. Не ме разбирайте погрешно, обожавам източни автори, арабски писатели, истории, развиващи се колкото се може по-далеч от модерното и стандартното европейско и американско битие. Но съм подозрителна към книги, които се нуждаят от институционална подкрепа, за да достигнат до читатели. Вярвам, че литературата е пазар и оцеляват най-добрите, въпреки че най-добрите се определят от читатели, в критериите на повечето от които се съмнявам. Поради което сред най-купуваните книги вероятно са тези за самопомощ, отслабване, сънуване на числата от тотото и Кобилкина, но това е една друга тема.

Всъщност „Берджи Кристин. Приказки от бунището” започва изключително обещаващо – разказва по един приказен начин, звучащ като балкански магически реализъм, за постепенното заселване на едно бунище. Една след друга като мъниста се нижат историите на жителите и свързаните с бордеите лица. В началото самите те кръщават мястото „Саваштепе” – Хълмът на войната, заради непрестанните опити на собственика на земята под купищата смет да изгони натрапниците. Но след като те остават и започват да пускат корени в смрадта и нищетата, официалните власти сменят името на „Чичектепе” – Хълмът на цветята. Защото един ден на бунището ще цъфтят цветя, нали така?

Постепено Чичектепе започва да гради своя история, традици, суеверия, базирани на всекидневието. А то е по сюрреалистичному диаболично – хора живеят върху проблясващи на слънцето парчета смет, заобиколени от фабрики, които бълват отрови, от които всички страдат, но едно, второ, трето име, четвърта приказка, пета легенда постепенно изграждат образа на мястото, на бордеите. Които не стават по-добро място за живот, просто са единственото познато за обитателите си. Четейки тази книга, постоянно се сещах за вица за баща и син глисти, които се подали от задника и започнали да оглеждат красотите наоколо, а на въпроса на сина защо все пак живеят там, от където са излезли, бащата отговорил „Родина, сине, родина”.

Книгата на Лятифе Текин ми се стори две-три идеи по-дълга, отколкото е нужно за представянето на евентуалната й идея. Историите на Чичекпете се нижат като мъниста, но в един момент герданът дотежава. За това "помага" и фактът, че няма един централен персонаж, сякаш самото сметище с дишащата си зловонна паст е героят, който с изпаренията и отблясъците си на залязващото слънце влудява жителите си и ги кара да правят неща, които после Текин описва.

Книгата би допаднала на читатели с афинитет към абстактното, сюрреалистично писане и нестандартната структура на текста. За мен беше по-претенциозна, отколкото имам нужда в момента.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Дни на самота

Елена Феранте
Наскоро прочетох тази тънка книжка и преди да е отшумяла емоцията от нея, бързам да я споделя. Не защото умирам да споделям емоциите си, но защото предстои уикенд, през уикенда хората по-често намират време да влязат в книжарниците и съответно идеята за нова книжка никога не е излишна.
Не мога да ви кажа нищо повече за Елена Феранте, освен информацията за нейната строга анонимност, често разисквана онлайн. Но тъй като не бях запозната с нея при четенето на „Дни на самота“, поне в първата половина на книгата бях впечатлена от достоверното звучене на обрисуваните емоции. А те са във фокуса на текста, представящ Олга – майка на две деца, изненадващо изоставена от съпруга си след дълъг брак заради продължителна любовна афера. В този момент започва разпадът на главната героиня, както и моето впечатляване от достоверното представяне на този процес. След загубата на устоите на брака си, Олга започва да губи стабилността на всичко останало – от взаимоотношенията с хората през всек…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…