Skip to main content

Берджи Кристин. Приказки от бунището

Лятифе Текин

Много обичам книги със странни заглавия, които разказват приказка още от корицата. Подобно на „Клубът на почитателите на некролози”, за която ще разкажа някой друг път, и „Берджи Кристин. Приказки от бунището” ме грабна именно заради заглавието си. Освен това на пръв поглед е тънка книжка, а напоследък нямах много време за по-обемни четива. Оказа се, че е над 120 страници (ето това се казва умение да събереш много в малко обем!) и съвсем не толкова вълнуваща, колкото очаквах.

Според задната корица, авторката Лятифе Текин е съвременна турска писателка, сравнявана често по майсторство с Орхан Памук, което си е добър атестат дори и за не дотам големите фенове на Памук като мен. Малко ме усъмни фактът, че книгата е издадена по проект, подкрепен от турска държавна институция. Не ме разбирайте погрешно, обожавам източни автори, арабски писатели, истории, развиващи се колкото се може по-далеч от модерното и стандартното европейско и американско битие. Но съм подозрителна към книги, които се нуждаят от институционална подкрепа, за да достигнат до читатели. Вярвам, че литературата е пазар и оцеляват най-добрите, въпреки че най-добрите се определят от читатели, в критериите на повечето от които се съмнявам. Поради което сред най-купуваните книги вероятно са тези за самопомощ, отслабване, сънуване на числата от тотото и Кобилкина, но това е една друга тема.

Всъщност „Берджи Кристин. Приказки от бунището” започва изключително обещаващо – разказва по един приказен начин, звучащ като балкански магически реализъм, за постепенното заселване на едно бунище. Една след друга като мъниста се нижат историите на жителите и свързаните с бордеите лица. В началото самите те кръщават мястото „Саваштепе” – Хълмът на войната, заради непрестанните опити на собственика на земята под купищата смет да изгони натрапниците. Но след като те остават и започват да пускат корени в смрадта и нищетата, официалните власти сменят името на „Чичектепе” – Хълмът на цветята. Защото един ден на бунището ще цъфтят цветя, нали така?

Постепено Чичектепе започва да гради своя история, традици, суеверия, базирани на всекидневието. А то е по сюрреалистичному диаболично – хора живеят върху проблясващи на слънцето парчета смет, заобиколени от фабрики, които бълват отрови, от които всички страдат, но едно, второ, трето име, четвърта приказка, пета легенда постепенно изграждат образа на мястото, на бордеите. Които не стават по-добро място за живот, просто са единственото познато за обитателите си. Четейки тази книга, постоянно се сещах за вица за баща и син глисти, които се подали от задника и започнали да оглеждат красотите наоколо, а на въпроса на сина защо все пак живеят там, от където са излезли, бащата отговорил „Родина, сине, родина”.

Книгата на Лятифе Текин ми се стори две-три идеи по-дълга, отколкото е нужно за представянето на евентуалната й идея. Историите на Чичекпете се нижат като мъниста, но в един момент герданът дотежава. За това "помага" и фактът, че няма един централен персонаж, сякаш самото сметище с дишащата си зловонна паст е героят, който с изпаренията и отблясъците си на залязващото слънце влудява жителите си и ги кара да правят неща, които после Текин описва.

Книгата би допаднала на читатели с афинитет към абстактното, сюрреалистично писане и нестандартната структура на текста. За мен беше по-претенциозна, отколкото имам нужда в момента.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…