Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но
преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и
разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка
застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото
алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е
била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо
това убива майка си.
Момчето
попада в институция, която няма нищо общо с българските ЦНСТ-та или т.нар.
Центрове за настаняване от семеен тип. От цялата книга лъхат искреност, любов,
нежност и реален живот. Докато нашенските мини-иниституции са такава имитация
на семейната грижа, така възпроизвеждат практиките на големите домове за
изоставени деца от миналото, че всичко в тях е някак изкустевено, най-вече „семейността“ (да ме прощават всички хора, които със сърцата си крепят социалната
система).
И
Тиквичка разказва – за майка си, за полицая, който го отвежда в дома, където
има други деца, които пък му стават семейство, много по-истинско от майката,
основно проклинала бащата и пила бира пред телевизора...
Книгата
е трогателна и мисля, че нито официалната й анотация, нито чудесният трейлър
на анимацията по нея я отразяват добре. Тук научих някои интересни неща за
автора й Жил Парис, както и че „Животът ми като Тиквичка", която от
издаването си през 2001 г. не спира да бъде преиздавана (още с излизането й се
продават 150 000 екземпляра, а правата са закупени в 14 страни), понастоящем се
изучава във френските прогимназии редом с книгите с детски образи на
Ален-Фурние, Жул Ренар, Мопасан и Юго.“
За
съжаление не съм и разбрала, че анимационната версия се е прожектирала на
Синелибри 2017, но се надявам да успея да я видя пак в някое от не-мол-ските
кина в София. И,
да, книгата си заслужава и е чудесен подарък за ценителите на емоционалните
четива, написани в нетрадиционен стил.