4.1.17

Книжни разочарования 2016

Не обичам да критикувам книги, особено когато не съм имала големи очаквания към тях. Факт е, че през 2016 г. изчетох няколко особено тъпи кримки, на които обаче и целта им беше да ме разведрят неангажиращо, а не да ме накарат да мисля задълбочено за смисъла на живота, Вселената и всичко останало. Но когато очаквам нещо съществено от четиво, което се окаже по-плоско, разочарованието е факт. Ще спомена личните си Топ 3 в тази категория без намерение да влияя да читателския избор на някого и с ясното съзнание, че критикувам сериозен чужд труд, какъвто аз никога не съм полагала.

Пайнс, Блейк Крауч
Всеки човек с кабелна телевизия вероятно е чувал поне името на сериала „Уейуърд Пайнс“. От рекламата останах с впечатлението, че това е супер готин психо трилър в стил Шаямалан, но за малкия екран. И тъй като предпочитам първо да чета книгите, защото въображението ми понякога е по-изкривено и от най-болните мозъци, се захванах с „Пайнс“, по която е и сериалът. Вероятно четивото не е лошо, но ако човек е чел няколко от по-добрите пост апокалиптични книжки (класиката Денят на трифидите и дори Момиченцето свсички дарби), точно тази ще му се стори предвидима и не особено интригуваща. Опитите на агент Итън Бърк да разбере какво му се случва, докато е загубил връзка с външния свят и градчето Уейуърд Пайнс го затиска със странностите си като тежка мъгла, са в стил простичък детективски роман, социалната маниакалност е представена като нещо средно между зомби апокалипсис и конспиративна теория, а разкриването на истината е напълно лишено от емоционално и интелектуално разтърсване. Но като цяло, ако човек няма големи очаквания, книгата става. Само че мен лично ме отказа от филма.


Тесла, портрет сред маски, Владимир Пищало
През лятото на 2016 г. бях в Загреб и покрай музея на Никола Тесла и няколко научнопопулярни публикации личността на изобретателя започна да ми става все по-интересна. Затова с радост захванах книгата, която излезе за него в края на миналата година. Честно казано, очаквах много, най-вече в посока какво е задвижвало този колосален ум, какви мотиви и вдъхновение са стояли зад идеите, стимулирали го да изобрети почти целия съвременен свят такъв, какъвто го познаваме. И вероятно ако след първата 1/3 не бях чела по диагонал, щях да открия и нещо такова. Но точно в тази книга имаше много повече съновидения, халюцинации и подтисната сексуалност, отколкото на мен ми беше интересно. Като цяло слаб опит за биография и нетрадиционен поглед върху един лишен от суетност и емоционалност технократ. Сега си търся нещо по-интересно и смислено за същата личност.


Ето това е на първо място в класацията ми с разочарования, естествено, защото имах и най-големи очаквания. Това е предпоследната книга, която си купих през 2016 г. и ме грабна още в книжарницата с анотацията на гърба, която отчасти гласи: „Краков, 1939 г. Анна Лания е само на седем години, когато немците отвеждат баща й и тя остава сама. Объркана и изплашена, Анна среща на улицата мистериозен мъж – странен, върлинест човек, който „на едното си рамо носи мъдростта, а на другото – опасността“. Когато той призовава върху ръката си красива пъстропера лястовица, за да спре сълзите й, Анна остава като омагьосана. И го последва в неизвестното. Следващите няколко години те пътуват заедно близо до фронтовата линия, като се крият. Това все повече сближава момиченцето и Говорещия с лястовици. … „Анна и Говорещия с лястовици“ е роман алегория, в който се срещат магическият реализъм и приказката. Това е притча за трудните житейски уроци, но и за невероятните чудни възможности, които винаги се разкриват пред нас.
След Момчето в раираната пижама и Крадецът на книги смятах, че съм попаднала на поредната страхотна книга за децата и призмата на техните живот и сетива, която пречупва Втората световна война. И не че не беше така. Всъщност книгата не е лоша. Но предвид потенциала на сюжета постигната дълбочина е… ами, плитка. Разказът е интересен, макар и умерено нереалистичен (Анна и Говорещия с лястовици някак в продължение на години се измъкват от воюващите из Европа армии, живеейки на открито, включително през зимите). Но този разказ предполага емоционална интерпретация, която да те хване за гърлото и да ти изцеди сърцето през очите. А авторът изобщо не се е справил, ако изобщо е имал такава цел.

През 2016 г. възприех и практиката да не дочитам книги, които са безнадеждно „не мои“. Всъщност наложи ми се да призная, че не харесвам Тери Пратчет (Еманципирана магия) и че Гробище залунатици на Рей Бредбъри нещо не ми е по-сърце от има-няма 5 години (за разлика от Вино от глухарчета, например!). И просто продължих към следващите литературни радости или разочарования.
През 2016 г. прочетох две страхотни криминални поредици, попаднах на чудесна поезия и на прекрасни художествени четива, за които скоро ще споделя, защото наистина си заслужават. Но засега толкова. 

No comments: