Skip to main content

Когато вече няма да има значение

Преди няколко седмици си купих "Когато вече няма да има значение" на Хуан Карлос Онети със съзнанието, че другата негова книга, която бях чела - "Сбогувания" - ми хареса. Четейки ревюто за нея обаче се оказа, че само една от двете съдържащи се в нея новели ми е допаднала, а другата ме е оставила повече в недоумение, отколкото с удовлетворение. Сходно беше усещането ми и от "Когато вече няма да има значение". 

Въпреки че в нея се срещат някои много добри цитати, което винаги ме радва по време на четенете, като цяло книгата не ме впечатли. Стори ми се твърде претенциозно метафорична, с твърде очевидни напъни за латиноамериканска психейдиеличност. Нещо като филм, имитиращ Алмодовар, но на друг режисьор - т.е. усещат се и стремежът към, и отсъствието на целта. 

Сюжетът проследява битието на един мъж, изпълняващ неясно каква и на него мисия в откъснато от света пропаднало градче. Намесени са американски инженери, бременна индианка, русата й дъщеря, странен лекар, странна жена, странен полицай и т.н. И не - нищо не ми стана ясно и нищо не мога да кажа повече за книгата. Вероятно е необходимо човек да е настроил струните си много абстрактно, за да усети текста, а подходът с разбирането е грешен.

Все пак ще споделя два цитата, защото наистина много ми допаднаха:

"На летището прочетох два противоречащи си графита, единият гласеше: "Последният да загаси лампата", а другият сополиво молеше: "Не си отивай, братко".

"Рядко се вглеждам във вестниците и ми е напълно достатъчно само да мерна по диагонал заглавията им, за да затвърдя прастарото си убеждение, че човешката тъпота е безсмъртна.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…