Преди няколко седмици си купих "Когато вече няма да има значение" на Хуан Карлос Онети със съзнанието, че другата негова книга, която бях чела - "Сбогувания" - ми хареса. Четейки ревюто за нея обаче се оказа, че само една от двете съдържащи се в нея новели ми е допаднала, а другата ме е оставила повече в недоумение, отколкото с удовлетворение. Сходно беше усещането ми и от "Когато вече няма да има значение".
Въпреки че в нея се срещат някои много добри цитати, което винаги ме радва по време на четенете, като цяло книгата не ме впечатли. Стори ми се твърде претенциозно метафорична, с твърде очевидни напъни за латиноамериканска психейдиеличност. Нещо като филм, имитиращ Алмодовар, но на друг режисьор - т.е. усещат се и стремежът към, и отсъствието на целта.
Сюжетът проследява битието на един мъж, изпълняващ неясно каква и на него мисия в откъснато от света пропаднало градче. Намесени са американски инженери, бременна индианка, русата й дъщеря, странен лекар, странна жена, странен полицай и т.н. И не - нищо не ми стана ясно и нищо не мога да кажа повече за книгата. Вероятно е необходимо човек да е настроил струните си много абстрактно, за да усети текста, а подходът с разбирането е грешен.
Все пак ще споделя два цитата, защото наистина много ми допаднаха:
"На летището прочетох два противоречащи си графита, единият гласеше: "Последният да загаси лампата", а другият сополиво молеше: "Не си отивай, братко".
"Рядко се вглеждам във вестниците и ми е напълно достатъчно само да мерна по диагонал заглавията им, за да затвърдя прастарото си убеждение, че човешката тъпота е безсмъртна."