Skip to main content

Кулинарен уикенд

През последния уикенд опитах три нови рецепти и бързам да ги споделя, защото се получиха доста вкусни, а за сметка на това хич не са сложни. Ей ги на:


Хрупкави гофрети - благодарение на страхотната ми колежка Биляна 😊

В купа се разбиват 250 грама масло (аз лично използвах олио - 1 супена лъжица = 20 грама) с 250 грама захар. По съвет на гореспоменатата Биляна използвах кафява захар и се получава много по-дъхаво. Добавят се 4 яйца, 300 грама брашно и ванилия (аз набухах 2 пакетчета, нямам течна есенция).
Резултатът е доста гъста смес с консистенцията на кексово тесто, която се пече в гофретник, а резултатът е уникално приятни, естествено сладки и дъхави на карамел гофрети. Консумират се чудесно и без добавки, защото са си сладички. 
Нямам какво да добавя, освен че са супер добри.



Мъфини с кафе и канела - рецептата е от книжка за солени и сладки мъфини

320 грама брашно се смесват със супена лъжица бакпулвер, половин чаела лъжичка канела и една супена лъжица нескафе. Добавят се 80 грама захар (аз добавих 80 грама бяла и 80 грама кафява захар, защото ги имаше в рецептата и двете, но се оказа, че кафявата е само за поръсване - но пак се получиха доста сносни)
В отделна купа се разбиват 1 яйце, 125 грама масло (отново използвах олио), ванилова есенция (в моя случай - 2 прахчета) и 250 мл сварено кафе. 
Течното се прибавя към сухото, бърка се, сипва се във формички и се поръсва с кафявата захар (ето тук й е ролята!). Пече се на 190 градуса до готовност.
Моята фурна е по-специална, така че ги пекох на 210 и готовността трудно я установих. Станаха малко плътни и тежки, но сочти, с лека влажност - като цяло се получиха съвсем приемливи като за втори успешен опит. Според мен им липсваше само една гласура с невероятния маслен крем на Даро, но това е висш пилотаж. Продължавам да се развивам и току виж съм отворила сладкарница 😊

И тъй като соленкото на мен ми е доста по-важно, идва време за - Лазаня с картофи и песто

Рецептата е от една книжка за италианска кухня, а вдъхновението е от чудесната лазаня, която ядох в Рим. Но в моята малка къщичка запържването на лук, кайма и прочее би довело до пълно вмирисване на храна, затова се спрях на вариант без подобни екстри.

Сварих 400 грама готови кори за лазаня и забърках (за първи път в живота си!) сос Бешамел по следната формула: в 6 супени лъжици масло на котлона добавих 4 равни супени лъжици брашно. Получава се гъста каша, която се отлепва от дъното - към нея по малко добавям 600 мл прясно мляко. Идеята на добавянето по малко е да не се образуват бучки. Бърка се постоянно, добавят се сол и подправки (в моя случай по малко черен и бял пипер и кимион, а в официалната версия - индийско орехче). Вари се на слаб огън 15-ина минути или докато ви окапе ръката от бъркане. Но стана много гладък и приятен сос. Като поизстина, добавих 3-4 лъжици песто. От готовия сос се сипва малко на дъното на тавичка и после се реди: ред кори, ред варени и нарязани на по-тънки шайби картофи, настърган пармезан, сос, ред кори и т.н. Най-отгоре са ред кори, сос и пармезан. Пекох я 30-40 минути, докато отгоре се запече приятно и стана неочаквано вкусна.

И, да - нито една от рецептите не е диетична. Но никой не ви кара да изядете доза мъфини или тава с лазаня наведнъж. Карайте го по-спокойно, гледайте да се движите и гледайте по-позитивно на живота. А хубавата храна определено помага 😉

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…