Skip to main content

Рим през ноември

През последните години се превръща в традиция за мен да пътувам или към непопулярни дестинации, или в непопулярно време на годината. Имам предвид, че повечето хора избират Европа през пролетта и Гърция за лятото, а аз бях в Гърция през май, лятото работих с кратко отскачане до Загреб, за което може би ще разкажа някой път, а през ноември се отправих към Италия. 


Когато се обсъждаше купуването на самолетните билети, се подхвърли репликата, че ноември може би не е най-подходящото време. Аз старателно проверих и се оказа, че през този месец средно дъждовните дни са едва 8 и заключих, че едва ли трите дни престой там ще са точно сред тези 8. Но не просто валя всеки Божи ден, а Рим беше ударен и от торнадо, докато бях там. 


Поне сега имам незабравима история от Фонтан ди Треви, която да разказвам на внуците: „Знаете ли, деца, че когато мислех, че ще се задуша и/или полудея от твърде многото хора на това малко площадче с безумно красив фонтан, изведнъж изплющя такъв порой с гръмотевична буря и вятър, че хилядите хора изчезнаха за секунди. По някакъв странен начин беше хубаво (със зловеща нотка в гласа)“. В тази връзка препоръчвам на всеки любител пътешественик да си носи компактен дъждобран, а ако багажът позволява - и резервен чифт обувки.


Но ето и някои практични и интересни наблюдения от посещението ми в столицата на чудесната Италия.
Препоръчвам автобусите на Terravision от летище Фиумичино до гара Термини – пристигат и тръгват навреме, някак успяват да поберат всички чакащи хора, които изглеждат винаги плашещо много, а цената на човек в двете посоки е едва 8 евро. Въпреки че предварително ме наплашиха с големи закъснения, стачки, неточности и обърканост с транспорта в Италия, през цялото време аз виждах точно обратното.


С две ръце препоръчвам района Сан Джовани за настаняване. Нашият хостел беше много семпъл, но си имаше всичко необходимо – чисто легло, топла вода, опакован кроасан и кафе от капсула за закуска. Не мога да искам повече при откровено ниска цена на 20 минути максимум пеш от Колизеума. При настаняването собственикът ни насочи към ресторантче наблизо – Shooters, което се оказа изключително нетуристическо, със страхотна храна. Така както и сайтът му, и менюто нямаше версия на английски, което направи престоя там още по-забавен.

А иначе в Рим видях акция на икономическата полиция с гонене тичешком на амбулантни търговци, ужасяващо множество пред Ватикана, научих, че не можеш да спреш такси на улицата, а има специални стоянки и се возих на едно от готините бързи влакчета до Флоренция.
Абе, приключение. 



Реката е фантастична, сладоледът е чудесен дори и през ноември, малките улички са страхотни, а площад Навона е любимото ми място в този изключителен град. Любимата ми сграда, която ме зашеметяваше всеки пък (добре че маршрутът всеки ден минаваше покрай нея), е монументът на Виктор Емануил.


И така – Рим е чудесен! 


Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…