Skip to main content

(не завърших) Аз още броя дните

Ако човек се поразрови малко в интернет, ще открие, че дебютният роман на Георги Бърдаров „Аз още броя дните“ е издаден през 2016 г. и е победител в първото издание на литературния риалити формат на БНТ „Ръкописът“. Също така ще разбере, че е посветен на войната в Босна и Херцеговина с фокус върху обсадата на Сараево. Все неща, които човек като мен веднага ще привлекат – първо, защото се броя за литературен индивид, второ, защото пътуването до Сараево е едно от най-запомнящите се в живота ми.

Но! Аз не успях да завърша тази книга, зарязах я малко след средата, въпреки че е едва 182 страници. Дойдоха ми в повече описанията на ненадейно застреляни от снайперисти хора по улиците на град, който ме е запленил с духа си, на осакатяванията и изнасилванията сред жилищните блокове, които видях и още носят дупки от куршуми, на мъката, страха, ужаса, човешките вътрешности, падението, за озверяването на хората, за изчезването на всичко човешко в една абсурдна война, която не беше никак отдавна и никак далече. Не можах да понеса на чисто емоционално ниво тази книга и тази история, на която знам финала (за сараевските Ромео и Жулиета има много информация и потресаващи снимки на 4 дни престоялите им на един мост тела). А иначе книгата е добра, не шедьовър, но добра и важно напомняне.

Чела съм и по-добри балкански истории, и по-стискащи за гушата истории за войни. „Аз още броя дните“ също си заслужава, но на мен не ми понесе и не видях смисъл да си причиняват дискомфорта (за разлика от „Доброжелателните“, например). Затова само споделям няколко снимки от Сараево и ще си позволя да цитирам Барак Обама, който вчера при награждаването с орден на Елън Дедженеръс каза: „…имаме много повече общи неща, отколкото осъзнаваме“. Във война това се забравя.






Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…