Skip to main content

(не завърших) Аз още броя дните

Ако човек се поразрови малко в интернет, ще открие, че дебютният роман на Георги Бърдаров „Аз още броя дните“ е издаден през 2016 г. и е победител в първото издание на литературния риалити формат на БНТ „Ръкописът“. Също така ще разбере, че е посветен на войната в Босна и Херцеговина с фокус върху обсадата на Сараево. Все неща, които човек като мен веднага ще привлекат – първо, защото се броя за литературен индивид, второ, защото пътуването до Сараево е едно от най-запомнящите се в живота ми.

Но! Аз не успях да завърша тази книга, зарязах я малко след средата, въпреки че е едва 182 страници. Дойдоха ми в повече описанията на ненадейно застреляни от снайперисти хора по улиците на град, който ме е запленил с духа си, на осакатяванията и изнасилванията сред жилищните блокове, които видях и още носят дупки от куршуми, на мъката, страха, ужаса, човешките вътрешности, падението, за озверяването на хората, за изчезването на всичко човешко в една абсурдна война, която не беше никак отдавна и никак далече. Не можах да понеса на чисто емоционално ниво тази книга и тази история, на която знам финала (за сараевските Ромео и Жулиета има много информация и потресаващи снимки на 4 дни престоялите им на един мост тела). А иначе книгата е добра, не шедьовър, но добра и важно напомняне.

Чела съм и по-добри балкански истории, и по-стискащи за гушата истории за войни. „Аз още броя дните“ също си заслужава, но на мен не ми понесе и не видях смисъл да си причиняват дискомфорта (за разлика от „Доброжелателните“, например). Затова само споделям няколко снимки от Сараево и ще си позволя да цитирам Барак Обама, който вчера при награждаването с орден на Елън Дедженеръс каза: „…имаме много повече общи неща, отколкото осъзнаваме“. Във война това се забравя.






Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…