Ако човек се поразрови малко в
интернет, ще открие, че дебютният роман на Георги Бърдаров „Аз още броя дните“
е издаден през 2016 г. и е победител в първото издание на литературния риалити
формат на БНТ „Ръкописът“. Също така ще разбере, че е посветен на войната в
Босна и Херцеговина с фокус върху обсадата на Сараево. Все неща, които човек
като мен веднага ще привлекат – първо, защото се броя за литературен индивид,
второ, защото пътуването до Сараево е едно от най-запомнящите се в живота ми.
Но! Аз не успях да завърша тази
книга, зарязах я малко след средата, въпреки че е едва 182 страници. Дойдоха ми
в повече описанията на ненадейно застреляни от снайперисти хора по улиците на
град, който ме е запленил с духа си, на осакатяванията и изнасилванията сред жилищните
блокове, които видях и още носят дупки от куршуми, на мъката, страха, ужаса, човешките вътрешности, падението, за озверяването на хората, за изчезването на всичко
човешко в една абсурдна война, която не беше никак отдавна и никак далече. Не
можах да понеса на чисто емоционално ниво тази книга и тази история, на която
знам финала (за сараевските Ромео и Жулиета има много информация и потресаващи
снимки на 4 дни престоялите им на един мост тела). А иначе книгата е добра, не
шедьовър, но добра и важно напомняне.
Чела съм и по-добри балкански истории, и по-стискащи за гушата истории за войни. „Аз още броя дните“ също си
заслужава, но на мен не ми понесе и не видях смисъл да си причиняват
дискомфорта (за разлика от „Доброжелателните“, например). Затова само споделям няколко снимки от Сараево и ще си позволя да цитирам Барак Обама, който
вчера при награждаването с орден на Елън Дедженеръс каза: „…имаме много повече
общи неща, отколкото осъзнаваме“. Във война това се забравя.