Skip to main content

Писателят в семейството

„Отдавна не бях чела толкова хубава книга“ – с тази реплика завърших „Писателят в семейството“ на Грегоар Делакур. Навсякъде в интернет може да се намери информацията, че Делакур стартира кариерата си в рекламния бизнес и постига много успехи. След първия му роман съм повече от любопитна към рекламните му решения, защото думите му са невероятно въздействащи. Същевременно с това книгата очевидно е писана от човек, който знае как да грабне с една дума, а ако трябва – и с половин. А ако е нужно, с тази половин дума да разплаче или да разтърси.

Романът е разделен на няколко части – Седемдесетте, Осемдесетте, Деветдесетте. В тях е представена силно автобиографична история за момче от постепено разпадащо се семейство, с баща, белязан от войната и загубил желанието си да пребивава в света, с майка, копнееща за съшия този свят, с брат аутист, пленен от музиката, и сестра, мечтаеща да бъде пленена от любовта на живота си. Главният герой е орисан да стане писателят в семейството заради няколко умилително наредени думи на невръстна възраст, а последствията от това орисване избор са свързани с проектирането на тези очаквания върху цялото му битие.

Разказът минава през детството, съзряването, младостта, първите луди стъпки в рекламния бранш в Брюксел и Париж, първия брак, първото дете, второто, жените, успехите, многото успехи, първите сълзи, първите загуби, последвани от още много – от всичко. Защото когато от малък приемеш, че ще си писателят в семейството, за теб стават ключови две неща – да пишеш успешно и да имаш семейство. А животът е парабола и нито думите са постоянно в целта, нито хората са завинаги заедно.

Книгата е изградена от кратки глави от по 3-4 страници, които обаче носят толкова много съдържание, смисъл и емоция, че почти няма страница, от която читателят да не иска да извади на показ някоя унищожително мъдра мисъл. Като например: „Трябва да си видял родителите си да се бият, за да разбереш, че едно дете може да поиска да умре.

Няколко дни мислих, преди да напиша за какво според мен е „Писателят в семейството“. И към настоящия момент вярвам, че тази книга е за изборите, които правим и които ни тласкат в една или друга посока на живота ни. За изборите, които не можем да върнем, но все пак можем да променим в последствие. За болезнения процес на промяна и на признаване на грешки, но и за още по-болезненото взимане на трудни първоначални решения. И за остаряването като неминуем спътник на изборите.

Когато сме много малки, дължината на ръцете ни ни позволява единствено да достигнем до сърцето на онези, които ни прегръщат. Когато пораснем, можем само да ги държим на разстояние." Така твърди Делакур, а в тези две изречения според мен е закодиран най-трудният избор на зрелия човек – кого да допусне до себе си, кого да задържи и за отблъскването на кого след време ще съжалява. И дори и рано да осъзнаем грешката си, трябва да приемем, че ще я допуснем, защото е неминуема. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Кулинарен уикенд

През последния уикенд опитах три нови рецепти и бързам да ги споделя, защото се получиха доста вкусни, а за сметка на това хич не са сложни. Ей ги на:

Хрупкави гофрети - благодарение на страхотната ми колежка Биляна 😊
В купа се разбиват 250 грама масло (аз лично използвах олио - 1 супена лъжица = 20 грама) с 250 грама захар. По съвет на гореспоменатата Биляна използвах кафява захар и се получава много по-дъхаво. Добавят се 4 яйца, 300 грама брашно и ванилия (аз набухах 2 пакетчета, нямам течна есенция). Резултатът е доста гъста смес с консистенцията на кексово тесто, която се пече в гофретник, а резултатът е уникално приятни, естествено сладки и дъхави на карамел гофрети. Консумират се чудесно и без добавки, защото са си сладички.  Нямам какво да добавя, освен че са супер добри.


Мъфини с кафе и канела - рецептата е от книжка за солени и сладки мъфини
320 грама брашно се смесват със супена лъжица бакпулвер, половин чаела лъжичка канела и една супена лъжица нескафе. Добавят се 80 грама захар…

Новина или лакомство

Ако ви се струва, че в тази реплика липсват пакостите, лъжете се.
Напоследък гледам сутрешни блокове. Превключвам между трите най-рейтингови телевизии докато си пия кафето, обувам си чорапите или си плескам крем по лицето. И потъвам във все по-дълбоки размисли кому е нужен този формат на поднасяне на информация. Тази сутрин, докато крачех бодро по софийските улици, по които -6 се усещаше като -11, ме осени прозрение – на всички, завихрени в омагьосания кръг на битието на „казал и рекъл“, а не на „изпълнил и постигнал“.
Сутрешните блокове, както и повечето телевизионни формати, не произвеждат новини, те популяризират мнения и коментари. Тях пък ги препечатват всички онлайн и печатни издания (доколкото са останали такива), но отново в рубриката „новини“. Така за новина се приема, че ген. Румен Радев е доказан надпартиен президент, че в следващия парламент ще влязат ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотичен фронт и както и да се казваше партията на Марешки, че хората са бедни, тъпи, нещастни, ограбени,…