25.10.16

Писателят в семейството

„Отдавна не бях чела толкова хубава книга“ – с тази реплика завърших „Писателят в семейството“ на Грегоар Делакур. Навсякъде в интернет може да се намери информацията, че Делакур стартира кариерата си в рекламния бизнес и постига много успехи. След първия му роман съм повече от любопитна към рекламните му решения, защото думите му са невероятно въздействащи. Същевременно с това книгата очевидно е писана от човек, който знае как да грабне с една дума, а ако трябва – и с половин. А ако е нужно, с тази половин дума да разплаче или да разтърси.

Романът е разделен на няколко части – Седемдесетте, Осемдесетте, Деветдесетте. В тях е представена силно автобиографична история за момче от постепено разпадащо се семейство, с баща, белязан от войната и загубил желанието си да пребивава в света, с майка, копнееща за съшия този свят, с брат аутист, пленен от музиката, и сестра, мечтаеща да бъде пленена от любовта на живота си. Главният герой е орисан да стане писателят в семейството заради няколко умилително наредени думи на невръстна възраст, а последствията от това орисване избор са свързани с проектирането на тези очаквания върху цялото му битие.

Разказът минава през детството, съзряването, младостта, първите луди стъпки в рекламния бранш в Брюксел и Париж, първия брак, първото дете, второто, жените, успехите, многото успехи, първите сълзи, първите загуби, последвани от още много – от всичко. Защото когато от малък приемеш, че ще си писателят в семейството, за теб стават ключови две неща – да пишеш успешно и да имаш семейство. А животът е парабола и нито думите са постоянно в целта, нито хората са завинаги заедно.

Книгата е изградена от кратки глави от по 3-4 страници, които обаче носят толкова много съдържание, смисъл и емоция, че почти няма страница, от която читателят да не иска да извади на показ някоя унищожително мъдра мисъл. Като например: „Трябва да си видял родителите си да се бият, за да разбереш, че едно дете може да поиска да умре.

Няколко дни мислих, преди да напиша за какво според мен е „Писателят в семейството“. И към настоящия момент вярвам, че тази книга е за изборите, които правим и които ни тласкат в една или друга посока на живота ни. За изборите, които не можем да върнем, но все пак можем да променим в последствие. За болезнения процес на промяна и на признаване на грешки, но и за още по-болезненото взимане на трудни първоначални решения. И за остаряването като неминуем спътник на изборите.

Когато сме много малки, дължината на ръцете ни ни позволява единствено да достигнем до сърцето на онези, които ни прегръщат. Когато пораснем, можем само да ги държим на разстояние." Така твърди Делакур, а в тези две изречения според мен е закодиран най-трудният избор на зрелия човек – кого да допусне до себе си, кого да задържи и за отблъскването на кого след време ще съжалява. И дори и рано да осъзнаем грешката си, трябва да приемем, че ще я допуснем, защото е неминуема. 

No comments: