Skip to main content

Писателят в семейството

„Отдавна не бях чела толкова хубава книга“ – с тази реплика завърших „Писателят в семейството“ на Грегоар Делакур. Навсякъде в интернет може да се намери информацията, че Делакур стартира кариерата си в рекламния бизнес и постига много успехи. След първия му роман съм повече от любопитна към рекламните му решения, защото думите му са невероятно въздействащи. Същевременно с това книгата очевидно е писана от човек, който знае как да грабне с една дума, а ако трябва – и с половин. А ако е нужно, с тази половин дума да разплаче или да разтърси.

Романът е разделен на няколко части – Седемдесетте, Осемдесетте, Деветдесетте. В тях е представена силно автобиографична история за момче от постепено разпадащо се семейство, с баща, белязан от войната и загубил желанието си да пребивава в света, с майка, копнееща за съшия този свят, с брат аутист, пленен от музиката, и сестра, мечтаеща да бъде пленена от любовта на живота си. Главният герой е орисан да стане писателят в семейството заради няколко умилително наредени думи на невръстна възраст, а последствията от това орисване избор са свързани с проектирането на тези очаквания върху цялото му битие.

Разказът минава през детството, съзряването, младостта, първите луди стъпки в рекламния бранш в Брюксел и Париж, първия брак, първото дете, второто, жените, успехите, многото успехи, първите сълзи, първите загуби, последвани от още много – от всичко. Защото когато от малък приемеш, че ще си писателят в семейството, за теб стават ключови две неща – да пишеш успешно и да имаш семейство. А животът е парабола и нито думите са постоянно в целта, нито хората са завинаги заедно.

Книгата е изградена от кратки глави от по 3-4 страници, които обаче носят толкова много съдържание, смисъл и емоция, че почти няма страница, от която читателят да не иска да извади на показ някоя унищожително мъдра мисъл. Като например: „Трябва да си видял родителите си да се бият, за да разбереш, че едно дете може да поиска да умре.

Няколко дни мислих, преди да напиша за какво според мен е „Писателят в семейството“. И към настоящия момент вярвам, че тази книга е за изборите, които правим и които ни тласкат в една или друга посока на живота ни. За изборите, които не можем да върнем, но все пак можем да променим в последствие. За болезнения процес на промяна и на признаване на грешки, но и за още по-болезненото взимане на трудни първоначални решения. И за остаряването като неминуем спътник на изборите.

Когато сме много малки, дължината на ръцете ни ни позволява единствено да достигнем до сърцето на онези, които ни прегръщат. Когато пораснем, можем само да ги държим на разстояние." Така твърди Делакур, а в тези две изречения според мен е закодиран най-трудният избор на зрелия човек – кого да допусне до себе си, кого да задържи и за отблъскването на кого след време ще съжалява. И дори и рано да осъзнаем грешката си, трябва да приемем, че ще я допуснем, защото е неминуема. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…