Skip to main content

Дядо Георги



Всъщност не познавам такъв дядо, моите се казваха Кръстьо и Никола. Понякога си мисля какви хубави имена носеха – на кръста и на светец. Не че имам нещо против Ричард или Доминик, но не си представям как някой ден внуците им ще говорят и мислят за тях по същия начин, по който аз говоря и мисля за моите дядовци Кръстьо и Кольо.

Но нямах предвид това в случая. Днес ми се случи нещо малко, хубаво и добро, всъщност аз го случих. И искам да го разкажа не от гордост или самохвалство, а за напомняне колко малко му е нужно на човек, за да се почувства добре, особено в забързаната градска среда на София, в която хората си вдигат скандали на ескалатора, в супермаркета или просто по улиците, ей така, за спорта. 

Реших да си заредя картата за метро на спирката до станцията на стадиона и само за протокола – днес времето е доста гнусно, ветровито и мокро. Запътих се към т.нар. бюро на Центъра за градска мобилност – малка будка с малко гише и первазче, за да може човек да си подреди документите, парите или мислите, докато чака едрата леля, седнала вътре. Та пред това гишенце, на открито, закачил бастун на това первазче, се бореше с вятъра, банкнотите, треперещите си ръце и непослушните движения на портфейла си един дядо. Жената отвътре му говореше доста високо, защото той не чуваше, но възпитано и всъщност мило. Нарече го дядо Георги, а той, като ме видя наредена до него, се притесни още повече, ръцете му се разтрепераха още по-силно, започна да обърква стари касови бележки с банкноти, поискаха му лична карта, той не можа да я открие веднага, въпреки че се подаваше… И изобщо, дядо Георги според мен очакваше аз, нахалният и сравнително млад градски човек, да започна да нервнича и да му вдигна поне малък скандал за непохватността. При всяко негово движение той буташе с лакът бастунчето и то все повече се плъзваше към края на перваза пред гишето, представих си го как пада. 

Нищо не казах, зачетох се в правилата за издаване на карта дубликат, докато се опитвах да не мисля за вятъра, влизащ право в яката на якето ми. Дядо Георги не носеше шал, но беше гладко избръснат. Кой бръсне дядовците, когато ръцете им затреперят толкова, че вече да не могат сами?

Човекът си взе заредената карта, личната карта, касовата бележка и докато с треперещи ръце ги прибираше в портфейла си, се обърна към мен и ми каза тихо „Благодаря!“ А няма за какво, повярвайте ми, няма за какво. Защото аз още си спомням моите дядовци, пожелавам си баща ми да доживее дълбоки старини и да е такъв дядо. По-често трябва да си спомняме дядовците и бабите, това ни прави по-добри. А техните копия са навсякъде около нас, стига да спрем за момент да бързаме, за да ги видим.

Срещата ми с дядо Георги плюс зареждането на моята карта ми струва точно 6 минути от безценното време.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Кулинарен уикенд

През последния уикенд опитах три нови рецепти и бързам да ги споделя, защото се получиха доста вкусни, а за сметка на това хич не са сложни. Ей ги на:

Хрупкави гофрети - благодарение на страхотната ми колежка Биляна 😊
В купа се разбиват 250 грама масло (аз лично използвах олио - 1 супена лъжица = 20 грама) с 250 грама захар. По съвет на гореспоменатата Биляна използвах кафява захар и се получава много по-дъхаво. Добавят се 4 яйца, 300 грама брашно и ванилия (аз набухах 2 пакетчета, нямам течна есенция). Резултатът е доста гъста смес с консистенцията на кексово тесто, която се пече в гофретник, а резултатът е уникално приятни, естествено сладки и дъхави на карамел гофрети. Консумират се чудесно и без добавки, защото са си сладички.  Нямам какво да добавя, освен че са супер добри.


Мъфини с кафе и канела - рецептата е от книжка за солени и сладки мъфини
320 грама брашно се смесват със супена лъжица бакпулвер, половин чаела лъжичка канела и една супена лъжица нескафе. Добавят се 80 грама захар…

Новина или лакомство

Ако ви се струва, че в тази реплика липсват пакостите, лъжете се.
Напоследък гледам сутрешни блокове. Превключвам между трите най-рейтингови телевизии докато си пия кафето, обувам си чорапите или си плескам крем по лицето. И потъвам във все по-дълбоки размисли кому е нужен този формат на поднасяне на информация. Тази сутрин, докато крачех бодро по софийските улици, по които -6 се усещаше като -11, ме осени прозрение – на всички, завихрени в омагьосания кръг на битието на „казал и рекъл“, а не на „изпълнил и постигнал“.
Сутрешните блокове, както и повечето телевизионни формати, не произвеждат новини, те популяризират мнения и коментари. Тях пък ги препечатват всички онлайн и печатни издания (доколкото са останали такива), но отново в рубриката „новини“. Така за новина се приема, че ген. Румен Радев е доказан надпартиен президент, че в следващия парламент ще влязат ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотичен фронт и както и да се казваше партията на Марешки, че хората са бедни, тъпи, нещастни, ограбени,…