Skip to main content

Аз преди теб

Джоджо Мойс

Бях малко шокирана да разбера, че Мойс има три отхвърлени ръкописа, а „Аз преди теб“ е деветият й роман. Бройката е впечатляваща, но донякъде кореспонсира с цялостното усещане, което книгите й оставиха у мен – да открием позитивното във всяка ситуация, защото щастието ни чака зад вратата, макар и понякога да е облечено в по-нетипични дрехи. Казвам „книгите“, защото наскоро прочетох и „Един + един“. Това не означава, че рязко съм станала непоправима фенка. Всъщност насочих се към Мойс, вдъхновена от моя колежка и със сигурност не съжалявам. Въпреки че, както днес споделих пред една книжарка от любимата ми верига (минутка за реклама – фен съм на Хеликон), „ако романът не те хваща за гърлото така, че да ти се доповръща, значи не е кой знае колко силен“. Е, „Аз преди теб“ не те кара да повръщаш. Със сигурност по-емоционалните ще пролеят някоя сълза и тя няма да е отишла напразно. След нея вероятно ще се почувствате пречистени и заредени с житейски ентусиазъм и прилична доза позитивизъм, които ще ви държат поне до следващата среща с всекидневните нерви, типичните градски задници и други дразнители.
 
Та в „Аз преди теб“ млада и нищо нетърсеща от живота инертно съществуваща англичанка случайно си намира работа като асистент на квардриплегик, т.е. доскоро млад и преуспяващ мъж с пареза на тялото и крайниците след нелеп инцидент. Естествено, подобен житейски сценарий следва да подсети за важните неща в живота, за красотата, щастието и розовия нюанс във всеки миг, бил той грозен и черен. И, между другото, Мойс не го прави по досаден или твърде сладникав начин. Дори хуморът й е приятен. Чест прави и на преводача, че не е омаскарил текста, защото английският нюанс се усеща.
 
Все пак „Аз преди теб“, а също и „Един + един“ ми бяха една доза по-„сладки“, отколкото имам нужда, за да определя едно четиво като въздействащо и емоционално. Но все пак съм от читателите, които се изкушават да препрочетат „Доброжелателните“.
 
Бих препроръчала книгата на всеки, който има нужда от ритник в задника, който да му напомни защо трябва да си цени живота. А скоро излизал и филм. Не знам дали ще го гледам, все пак за мен класиката „Морето в мен“ е моят тип разтърсване.
 
А в последните дни тече едно колебание – дали да подхващам бегло започнатата „Стокхолмската октава“, да довършвам ли умерено безинтересната ми „Обещавам ти провал“ или да подхващам отлежаващата до възглавницата ми „Дервишката порта“. Ще видим.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…