24.3.16

Аз преди теб

Джоджо Мойс

Бях малко шокирана да разбера, че Мойс има три отхвърлени ръкописа, а „Аз преди теб“ е деветият й роман. Бройката е впечатляваща, но донякъде кореспонсира с цялостното усещане, което книгите й оставиха у мен – да открием позитивното във всяка ситуация, защото щастието ни чака зад вратата, макар и понякога да е облечено в по-нетипични дрехи. Казвам „книгите“, защото наскоро прочетох и „Един + един“. Това не означава, че рязко съм станала непоправима фенка. Всъщност насочих се към Мойс, вдъхновена от моя колежка и със сигурност не съжалявам. Въпреки че, както днес споделих пред една книжарка от любимата ми верига (минутка за реклама – фен съм на Хеликон), „ако романът не те хваща за гърлото така, че да ти се доповръща, значи не е кой знае колко силен“. Е, „Аз преди теб“ не те кара да повръщаш. Със сигурност по-емоционалните ще пролеят някоя сълза и тя няма да е отишла напразно. След нея вероятно ще се почувствате пречистени и заредени с житейски ентусиазъм и прилична доза позитивизъм, които ще ви държат поне до следващата среща с всекидневните нерви, типичните градски задници и други дразнители.
 
Та в „Аз преди теб“ млада и нищо нетърсеща от живота инертно съществуваща англичанка случайно си намира работа като асистент на квардриплегик, т.е. доскоро млад и преуспяващ мъж с пареза на тялото и крайниците след нелеп инцидент. Естествено, подобен житейски сценарий следва да подсети за важните неща в живота, за красотата, щастието и розовия нюанс във всеки миг, бил той грозен и черен. И, между другото, Мойс не го прави по досаден или твърде сладникав начин. Дори хуморът й е приятен. Чест прави и на преводача, че не е омаскарил текста, защото английският нюанс се усеща.
 
Все пак „Аз преди теб“, а също и „Един + един“ ми бяха една доза по-„сладки“, отколкото имам нужда, за да определя едно четиво като въздействащо и емоционално. Но все пак съм от читателите, които се изкушават да препрочетат „Доброжелателните“.
 
Бих препроръчала книгата на всеки, който има нужда от ритник в задника, който да му напомни защо трябва да си цени живота. А скоро излизал и филм. Не знам дали ще го гледам, все пак за мен класиката „Морето в мен“ е моят тип разтърсване.
 
А в последните дни тече едно колебание – дали да подхващам бегло започнатата „Стокхолмската октава“, да довършвам ли умерено безинтересната ми „Обещавам ти провал“ или да подхващам отлежаващата до възглавницата ми „Дервишката порта“. Ще видим.

No comments: