Джоджо Мойс
Бях малко шокирана да разбера, че
Мойс има три отхвърлени ръкописа, а „Аз преди теб“ е деветият й роман. Бройката
е впечатляваща, но донякъде кореспонсира с цялостното усещане, което книгите й
оставиха у мен – да открием позитивното във всяка ситуация, защото щастието ни
чака зад вратата, макар и понякога да е облечено в по-нетипични дрехи. Казвам „книгите“,
защото наскоро прочетох и „Един + един“. Това не означава, че рязко съм станала
непоправима фенка. Всъщност насочих се към Мойс, вдъхновена от моя колежка и
със сигурност не съжалявам. Въпреки че, както днес споделих пред една книжарка от любимата ми верига (минутка за реклама – фен съм на Хеликон), „ако
романът не те хваща за гърлото така, че да ти се доповръща, значи не е кой знае
колко силен“. Е, „Аз преди теб“ не те кара да повръщаш. Със сигурност
по-емоционалните ще пролеят някоя сълза и тя няма да е отишла напразно. След нея
вероятно ще се почувствате пречистени и заредени с житейски ентусиазъм и
прилична доза позитивизъм, които ще ви държат поне до следващата среща с
всекидневните нерви, типичните градски задници и други дразнители.
Та в „Аз преди теб“ млада и нищо
нетърсеща от живота инертно съществуваща англичанка случайно си намира работа
като асистент на квардриплегик, т.е. доскоро млад и преуспяващ мъж с пареза на
тялото и крайниците след нелеп инцидент. Естествено, подобен житейски сценарий
следва да подсети за важните неща в живота, за красотата, щастието и розовия
нюанс във всеки миг, бил той грозен и черен. И, между другото, Мойс не го прави
по досаден или твърде сладникав начин. Дори хуморът й е приятен. Чест прави и
на преводача, че не е омаскарил текста, защото английският нюанс се усеща.
Все пак „Аз преди теб“, а също и „Един +
един“ ми бяха една доза по-„сладки“, отколкото имам нужда, за да определя едно
четиво като въздействащо и емоционално. Но все пак съм от читателите, които се
изкушават да препрочетат „Доброжелателните“.
Бих препроръчала книгата на
всеки, който има нужда от ритник в задника, който да му напомни защо трябва да
си цени живота. А скоро излизал и филм. Не знам дали ще го гледам, все пак за
мен класиката „Морето в мен“ е моят тип разтърсване.
А в последните дни тече едно
колебание – дали да подхващам бегло започнатата „Стокхолмската октава“, да
довършвам ли умерено безинтересната ми „Обещавам ти провал“ или да подхващам
отлежаващата до възглавницата ми „Дервишката порта“. Ще видим.