Skip to main content

Щастливата носталгия

За да напиша впечатленията си от последната книга на Амели Нотомб, се върнах назад към това, което съм чела от нея. И тъй като „Щастливата носталгия“ през цялото време прави препратки към други нейни романи, от които съм чела само „Нито Ева, нито Адам“, съвсем естествено двете ми се видяха много свързани. Дори чисто като персонажи, хронология и логичност „Щастливата носталгия“ е следствие на „Нито Ева, нито Адам“ – след 16-годишно отсъствие, през 2012 г. Нотомб се връща в Япония, за да срещне света от своите младост и детство и персонажите, изпълвали някогашните й трепети.
 
Въпреки че би трябвало най-много да ме впечатли срещата й с годеника й от „Нито Ева, нито Адам“ Ринри, чиято личност сякаш служеше да обрисува защо пламенната европейска любов е невъзможна в контекста на овладяното японско уважително отношение, най-интересният образ в новата книга за мен беше бавачката на Амели. Сякаш от тази среща започна да се откроява и избистря темата за щастливата носталгия – това специфично състояние, звучащо толкова „източно“, в което не притежаваш нищо, освен спомени. В свят като нашия, в който трябва да имаш днес и сега – богатство, предмети, здраве, благосъстояние, красота, любов – носталгията носи негативна конотация. В Япония да имаш спомени за щастливо минало е повече от утешение на фона на безутешното настояще.
 
„Щастливата носталгия“ ме впечатли със способността на Нотомб да опише 4 иначе обикновени дни по необикновен начин, в който всяка минута е изпълнена с емоция, обикновено рязко контрастираща на реалността. Амели се връща в една променена Япония със застроени градини и разрушения след трагедията във Фукушима, но светоусещането е все същото и тя е неуместно емоционална, шумна и не на мястото си. Невероятно силно и концентрирано преживяване за невероятно кратък отрязък от време и страници.
 
Феновете на Нотомб вероятно са щастливи от излизането на новия й роман. За мен „Антихриста“ и „Живак“ са много по-силни. Сетих се, че така и не написах впечатленията си от „Синята брада“, която ми допадна, и от „Хигиена на убиеца“, която ме впечатли по един граничещ с отвращението начин. Луда жена е тази Амели. В хубавия смисъл на думата.

Най-четеното

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно