Skip to main content

Каръл: да бъдеш или да не бъдеш

Каръл“ е още една от книгите, добили популярност покрай филмовите си версии и последните Оскар-и. Признавам, че не съм гледала нито една от лентите, но след „Момичето от Дания“, планирам да прочета и „Завръщането“ и да броя филмовите награди за изгледани. Със сигурност обаче заради първите две книги (на Хайсмит и на Еберсхоф) съм донякъде изкушена да гледам и екранизациите и причината е, че и двата романа бяха безкрайно интересни като сюжет, но изобщо не ме грабната като стил и изказ. Но сега за „Каръл“…
Книгата излиза от печат през 1952 г. и още този първи факт вече буди възхищение, защото да се пише за хомосексуални жени през 50-те години на ХХ век, пък било то и в Америка, едва ли е било лесно. Не е учудващ и фактът, че Хайсмит я публикува под псевдоним. В периода, в който пише „Цената на солта“, каквото е първоначалното заглавие на „Каръл“, тя по собствена воля се е подложила на психотерапия, за да преодолее нежеланието си да бъде с мъже и да успее да пречупи себе си, сключвайки брак. Хайсмит не успява и за разлика от характерния за този тип истории трагизъм, „Каръл“ не е травмиращо мрачна и безнадеждна.
Романът представя 19-годишната Терез, която работи временно като продавачка в магазин, докато си намери мечтаната работа на художник на театрални декори. Там тя среща развеждащата се майка на малко момиченце Каръл и привличането между двете е моментално. Последвалата любовна история е описана в стила на Ф. С. Физджералд, което я прави доста отдалечена от вкуса ми. Текстът носи усещане за безгрижно движение, което вероятно е характерно за първите месеци на всяка една любов, но липсва задълбочаването. Персонажите са описани посредством малки детайли, вглеждане във всеки жест, начинът, по който палят цигара или поглеждат през прозореца – чрез действията им, което вероятно е добър подход, но определено не е моят избор. Липсваше ми дълбокият психологизъм на Кънингам, например, на съвременните автори. Но все пак „Каръл“ е писана преди повече от 60 години.
Както споменах, сюжетът е много интересен и предоставя на читателя обрати до последната страница. Намесват се бившият съпруг на Каръл, приятелят на Терез, детето, близките, колеги, дори частен детектив. Най-силен, поне според мен, е моментът, в който Каръл е принудена да направи избор между личния си живот и това да вижда дъщеря си. И тук открих, че не съм съгласна с едно твърдение на Хайсмит. Според нея, този избор показва кого Каръл обича повече – малката художничка на декори Терез или дъщеря си. На няколко пъти дилемата пред Каръл се представя по този начин.
А всъщност изборът не е този, изборът никога не е този. Независимо дали трябва да предпочиташ един човек пред друг, едно удоволствие или работа, или вещ – изборът винаги се корени в това да бъдеш себе си или да направиш компромис в името на нечие чуждо удовлетворение. Това е и дилемата пред главната героиня – не да избере дали да е майка или лесбийка, не, тя може да бъде и двете; а дали да е примерна майка, отговаряща на изискванията на общественото си положение, или просто майка, обичаща безкрайно силно детето си, но държаща да запази себе си в контекста на ценностите на 50-те години.
В goodreads дадох оценка 3/5, но книгата е интересна и се чете много бързо.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…