Skip to main content

My body is a temple vs My body is a cage

„Моето тяло е храм“ срещу „Моето тяло е клетка“. От известно време тази дилема не ми дава мира. Блъскам си главата в нея от няколко седмици и съм склонна в изблик на песимизъм да клоня към второто.
Всяко тяло боледува. Порязваш го и то започва да кърви. Промушваш го и може да умре. А с него умира и душата. Удрят го, използват го да изразяват омраза и желание за насилие. Насилват го. Възпалява се. Пълни се с гной. Поема храна, обработва я, изхвърля ненужното.
Външно сме различни по цвят и форма, но вътрешно сме еднакви – стомаси, черва, дробове. Няма красота във вътрешните органи, освен ако не си сериен убиец или патоанатом. Вътрешното ухо било съвършеното златно сечение. А как боли възпалено ухо?
Ръцете могат да покажат най-голяма нежност, да доставят най-голяма наслада. А ако загубиш ръката си при инцидент, как нарушеното единствено на собствената ти телесна цялост ще се отрази на единството на душата ти, изпълваща го? Ще й стане ли тясно, останала с по-малка площ за обитание? А ако си дебел? Ако тялото ти е толкова едро, че не можеш да подтичваш като грациозна сърничка, и то във времената на култ към слабостта? Губи ли се душата сред прекомерните гънки, по-едра ли е от душата на младо момиче с фини глезени и вратле като на птиче?
Има много теории, че чрез изкуството творците гарантират на духа си вечност, защото това, което са оставили след себе си, създадено от ръцете и мислите им, ще се помни и цени. Много са тези, които всекидневно правят опит да оставят различни форми на изкуство след себе си – рисуват, пишат, плетат дантела, променят историята, обявявайки войни, измислят уреди за пречистване на световния океан. Но нищо от тези неща не излиза от телата им, не напуска клетката, в която сме обречени (или благословени) да живеем до последния ден, когато и да ни е писано да е той. Нищо, освен децата. Те са това чудо, което успява да се роди буквално, всичко друго е преносни опити за прераждане.
Тялото е храм, защото е единственият ни подслон. Всички други домове – купени, наети, дрехите втора ръка, бижутата с маниста, марковите обувки – са реквизитът, който ни дава увереността, че сме различни от животните. Ако от тялото се роди ново тяло, цикълът е продължен и това е единственото изкуство, което гарантира безсмъртие.
Този текст не е ода за родителството. Аз самата нямам и не знам дали ще имам деца. Но тялото ми е храм. И друго си нямам. Този храм ми позволява сутрин да се събуждам, да се наслаждавам на най-хубавата гледка, да дишам тихо и да си представям, че съм лека като пух. Любовта не е в сърцето. Мисълта не е в мозъка. И стомахът е просто грозен кръвоснабден орган, в който няма пеперуди, а солна киселина. Но друг храм нямам. И докато го приемам като клетка, ще съм скарана с религията, която ми дава шанс да се обичам.

 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Кулинарен уикенд

През последния уикенд опитах три нови рецепти и бързам да ги споделя, защото се получиха доста вкусни, а за сметка на това хич не са сложни. Ей ги на:

Хрупкави гофрети - благодарение на страхотната ми колежка Биляна 😊
В купа се разбиват 250 грама масло (аз лично използвах олио - 1 супена лъжица = 20 грама) с 250 грама захар. По съвет на гореспоменатата Биляна използвах кафява захар и се получава много по-дъхаво. Добавят се 4 яйца, 300 грама брашно и ванилия (аз набухах 2 пакетчета, нямам течна есенция). Резултатът е доста гъста смес с консистенцията на кексово тесто, която се пече в гофретник, а резултатът е уникално приятни, естествено сладки и дъхави на карамел гофрети. Консумират се чудесно и без добавки, защото са си сладички.  Нямам какво да добавя, освен че са супер добри.


Мъфини с кафе и канела - рецептата е от книжка за солени и сладки мъфини
320 грама брашно се смесват със супена лъжица бакпулвер, половин чаела лъжичка канела и една супена лъжица нескафе. Добавят се 80 грама захар…

Новина или лакомство

Ако ви се струва, че в тази реплика липсват пакостите, лъжете се.
Напоследък гледам сутрешни блокове. Превключвам между трите най-рейтингови телевизии докато си пия кафето, обувам си чорапите или си плескам крем по лицето. И потъвам във все по-дълбоки размисли кому е нужен този формат на поднасяне на информация. Тази сутрин, докато крачех бодро по софийските улици, по които -6 се усещаше като -11, ме осени прозрение – на всички, завихрени в омагьосания кръг на битието на „казал и рекъл“, а не на „изпълнил и постигнал“.
Сутрешните блокове, както и повечето телевизионни формати, не произвеждат новини, те популяризират мнения и коментари. Тях пък ги препечатват всички онлайн и печатни издания (доколкото са останали такива), но отново в рубриката „новини“. Така за новина се приема, че ген. Румен Радев е доказан надпартиен президент, че в следващия парламент ще влязат ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотичен фронт и както и да се казваше партията на Марешки, че хората са бедни, тъпи, нещастни, ограбени,…