Skip to main content

My body is a temple vs My body is a cage

„Моето тяло е храм“ срещу „Моето тяло е клетка“. От известно време тази дилема не ми дава мира. Блъскам си главата в нея от няколко седмици и съм склонна в изблик на песимизъм да клоня към второто.
Всяко тяло боледува. Порязваш го и то започва да кърви. Промушваш го и може да умре. А с него умира и душата. Удрят го, използват го да изразяват омраза и желание за насилие. Насилват го. Възпалява се. Пълни се с гной. Поема храна, обработва я, изхвърля ненужното.
Външно сме различни по цвят и форма, но вътрешно сме еднакви – стомаси, черва, дробове. Няма красота във вътрешните органи, освен ако не си сериен убиец или патоанатом. Вътрешното ухо било съвършеното златно сечение. А как боли възпалено ухо?
Ръцете могат да покажат най-голяма нежност, да доставят най-голяма наслада. А ако загубиш ръката си при инцидент, как нарушеното единствено на собствената ти телесна цялост ще се отрази на единството на душата ти, изпълваща го? Ще й стане ли тясно, останала с по-малка площ за обитание? А ако си дебел? Ако тялото ти е толкова едро, че не можеш да подтичваш като грациозна сърничка, и то във времената на култ към слабостта? Губи ли се душата сред прекомерните гънки, по-едра ли е от душата на младо момиче с фини глезени и вратле като на птиче?
Има много теории, че чрез изкуството творците гарантират на духа си вечност, защото това, което са оставили след себе си, създадено от ръцете и мислите им, ще се помни и цени. Много са тези, които всекидневно правят опит да оставят различни форми на изкуство след себе си – рисуват, пишат, плетат дантела, променят историята, обявявайки войни, измислят уреди за пречистване на световния океан. Но нищо от тези неща не излиза от телата им, не напуска клетката, в която сме обречени (или благословени) да живеем до последния ден, когато и да ни е писано да е той. Нищо, освен децата. Те са това чудо, което успява да се роди буквално, всичко друго е преносни опити за прераждане.
Тялото е храм, защото е единственият ни подслон. Всички други домове – купени, наети, дрехите втора ръка, бижутата с маниста, марковите обувки – са реквизитът, който ни дава увереността, че сме различни от животните. Ако от тялото се роди ново тяло, цикълът е продължен и това е единственото изкуство, което гарантира безсмъртие.
Този текст не е ода за родителството. Аз самата нямам и не знам дали ще имам деца. Но тялото ми е храм. И друго си нямам. Този храм ми позволява сутрин да се събуждам, да се наслаждавам на най-хубавата гледка, да дишам тихо и да си представям, че съм лека като пух. Любовта не е в сърцето. Мисълта не е в мозъка. И стомахът е просто грозен кръвоснабден орган, в който няма пеперуди, а солна киселина. Но друг храм нямам. И докато го приемам като клетка, ще съм скарана с религията, която ми дава шанс да се обичам.

 

Най-четеното

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно