„Моето тяло е храм“ срещу „Моето
тяло е клетка“. От известно време тази дилема не ми дава мира. Блъскам си
главата в нея от няколко седмици и съм склонна в изблик на песимизъм да клоня
към второто.
Всяко тяло боледува. Порязваш го и то започва да кърви. Промушваш го и може да умре. А с него умира и душата. Удрят го, използват го да изразяват омраза и желание за насилие. Насилват го. Възпалява се. Пълни се с гной. Поема храна, обработва я, изхвърля ненужното.
Външно сме различни по цвят и форма, но вътрешно сме еднакви – стомаси, черва, дробове. Няма красота във вътрешните органи, освен ако не си сериен убиец или патоанатом. Вътрешното ухо било съвършеното златно сечение. А как боли възпалено ухо?
Ръцете могат да покажат най-голяма нежност, да доставят най-голяма наслада. А ако загубиш ръката си при инцидент, как нарушеното единствено на собствената ти телесна цялост ще се отрази на единството на душата ти, изпълваща го? Ще й стане ли тясно, останала с по-малка площ за обитание? А ако си дебел? Ако тялото ти е толкова едро, че не можеш да подтичваш като грациозна сърничка, и то във времената на култ към слабостта? Губи ли се душата сред прекомерните гънки, по-едра ли е от душата на младо момиче с фини глезени и вратле като на птиче?
Има много теории, че чрез изкуството творците гарантират на духа си вечност, защото това, което са оставили след себе си, създадено от ръцете и мислите им, ще се помни и цени. Много са тези, които всекидневно правят опит да оставят различни форми на изкуство след себе си – рисуват, пишат, плетат дантела, променят историята, обявявайки войни, измислят уреди за пречистване на световния океан. Но нищо от тези неща не излиза от телата им, не напуска клетката, в която сме обречени (или благословени) да живеем до последния ден, когато и да ни е писано да е той. Нищо, освен децата. Те са това чудо, което успява да се роди буквално, всичко друго е преносни опити за прераждане.
Тялото е храм, защото е единственият ни подслон. Всички други домове – купени, наети, дрехите втора ръка, бижутата с маниста, марковите обувки – са реквизитът, който ни дава увереността, че сме различни от животните. Ако от тялото се роди ново тяло, цикълът е продължен и това е единственото изкуство, което гарантира безсмъртие.
Този текст не е ода за родителството. Аз самата нямам и не знам дали ще имам деца. Но тялото ми е храм. И друго си нямам. Този храм ми позволява сутрин да се събуждам, да се наслаждавам на най-хубавата гледка, да дишам тихо и да си представям, че съм лека като пух. Любовта не е в сърцето. Мисълта не е в мозъка. И стомахът е просто грозен кръвоснабден орган, в който няма пеперуди, а солна киселина. Но друг храм нямам. И докато го приемам като клетка, ще съм скарана с религията, която ми дава шанс да се обичам.
Всяко тяло боледува. Порязваш го и то започва да кърви. Промушваш го и може да умре. А с него умира и душата. Удрят го, използват го да изразяват омраза и желание за насилие. Насилват го. Възпалява се. Пълни се с гной. Поема храна, обработва я, изхвърля ненужното.
Външно сме различни по цвят и форма, но вътрешно сме еднакви – стомаси, черва, дробове. Няма красота във вътрешните органи, освен ако не си сериен убиец или патоанатом. Вътрешното ухо било съвършеното златно сечение. А как боли възпалено ухо?
Ръцете могат да покажат най-голяма нежност, да доставят най-голяма наслада. А ако загубиш ръката си при инцидент, как нарушеното единствено на собствената ти телесна цялост ще се отрази на единството на душата ти, изпълваща го? Ще й стане ли тясно, останала с по-малка площ за обитание? А ако си дебел? Ако тялото ти е толкова едро, че не можеш да подтичваш като грациозна сърничка, и то във времената на култ към слабостта? Губи ли се душата сред прекомерните гънки, по-едра ли е от душата на младо момиче с фини глезени и вратле като на птиче?
Има много теории, че чрез изкуството творците гарантират на духа си вечност, защото това, което са оставили след себе си, създадено от ръцете и мислите им, ще се помни и цени. Много са тези, които всекидневно правят опит да оставят различни форми на изкуство след себе си – рисуват, пишат, плетат дантела, променят историята, обявявайки войни, измислят уреди за пречистване на световния океан. Но нищо от тези неща не излиза от телата им, не напуска клетката, в която сме обречени (или благословени) да живеем до последния ден, когато и да ни е писано да е той. Нищо, освен децата. Те са това чудо, което успява да се роди буквално, всичко друго е преносни опити за прераждане.
Тялото е храм, защото е единственият ни подслон. Всички други домове – купени, наети, дрехите втора ръка, бижутата с маниста, марковите обувки – са реквизитът, който ни дава увереността, че сме различни от животните. Ако от тялото се роди ново тяло, цикълът е продължен и това е единственото изкуство, което гарантира безсмъртие.
Този текст не е ода за родителството. Аз самата нямам и не знам дали ще имам деца. Но тялото ми е храм. И друго си нямам. Този храм ми позволява сутрин да се събуждам, да се наслаждавам на най-хубавата гледка, да дишам тихо и да си представям, че съм лека като пух. Любовта не е в сърцето. Мисълта не е в мозъка. И стомахът е просто грозен кръвоснабден орган, в който няма пеперуди, а солна киселина. Но друг храм нямам. И докато го приемам като клетка, ще съм скарана с религията, която ми дава шанс да се обичам.