7.1.16

Западняци пишат за комунизма

Много е интересно да четеш книги за комунизма, написани от западни писатели. И, да, има известна ирония в думите ми. Вероятно аз самата нямам право на тази ирония, защото съм живяла в комунизма точно 7 години. Но въпреки това всички ние, поколенията до 80-те, помним все нещо, а комунизмът дотолкова е маркирал съзнанието на родителите и по-възрастните ни близки, че неминуемо сме попили знания и усещания от тях. Затова бях много заинтригувана от две книги, чиито автори се обръщат към тези времена и са западняци.

Първата е „Разказът на архивиста” на Травис Холанд – разказ за изпадналия в немилост преподавател по литература Павел Дубров, който през 1939 г. работи като унищожител на ръкописи на забранени от комунистическия режим автори. Все още настръхвам от спомена за описанията на пещите в прочутата централа на КГБ на Лубянка, към която той бута количката с литературни ръкописи. Разбира се, преломният момент настъпва, когато за унищожаване му е предаден ръкопис на писателя Исак Балел и Дубров трябва да направи морален избор, изправящ го пред буквално животозастрашаваща дилема.

Втората е „Дете 44” на Том Роб Смит – изключително силно напомняща за зверствата на Чикатило криминална история за инспектора от КГБ Лео Демидов. Принуден да разследва собствената си съпруга, той избира заедно да напуснат Москва и да отидат в затънтената провинция, което ги доближава до територията на сериен убиец на деца. Действието се развива през 1953 г., около времето на смъртта на Сталин, а както знаем, по дефиниция в СССР серийни убийци няма, те са характерни за западното упадъчно общество. Демидов се впуска в тайно разследване, подпомаган от съпругата си, местен полицейски началник, непознати руски селяни.
„Разказът на архивиста” ми допадна много повече заради по-реалистичното си звучене. Може да не е лицеприятно, но когато четеш за руски затвори и политически чистки по времето на Сталин в СССР, очаквах от страниците да те лъхне миризма на кръв, урина и повръщано. Холанд се е справил почти отлично с този ефект, книгата му е едновременно трагична, реалистична и вълнуваща. Докато Роб Смит стига до вълнението и тръпката от преследването, но не успява да предаде почти нищо от духа на режима. В неговия роман главният герой успява да накара със силата на словото притиснати до стената на ужаса хора да му съдействат с опасност за живота си. Дълбоко се съмнявам, че реториката е способна да извади от робската летаргия на живота в тоталитаризъм руските селяни през 50-те.
„Дете 44” ще достави удоволствие на всеки любител на кримките, но дълбочината и вникването в историческия контекст липсват. Докато историята в „Разказът на архивиста” е с по-малко обрати, с по-слаба динамика, но психологическото напрежение е много по-силно, дилемата пред героите е много по-добре представена.

По „Дете 44” беше направен филм с Том Харди и Гари Олдман, а на Острова излязоха още две истории за Лео Демидов, което обяснява и по-голямата популярност на тази книга. Но въпреки това аз бих препоръчала „Разказът на архивиста”. 

No comments: