Skip to main content

Западняци пишат за комунизма

Много е интересно да четеш книги за комунизма, написани от западни писатели. И, да, има известна ирония в думите ми. Вероятно аз самата нямам право на тази ирония, защото съм живяла в комунизма точно 7 години. Но въпреки това всички ние, поколенията до 80-те, помним все нещо, а комунизмът дотолкова е маркирал съзнанието на родителите и по-възрастните ни близки, че неминуемо сме попили знания и усещания от тях. Затова бях много заинтригувана от две книги, чиито автори се обръщат към тези времена и са западняци.

Първата е „Разказът на архивиста” на Травис Холанд – разказ за изпадналия в немилост преподавател по литература Павел Дубров, който през 1939 г. работи като унищожител на ръкописи на забранени от комунистическия режим автори. Все още настръхвам от спомена за описанията на пещите в прочутата централа на КГБ на Лубянка, към която той бута количката с литературни ръкописи. Разбира се, преломният момент настъпва, когато за унищожаване му е предаден ръкопис на писателя Исак Балел и Дубров трябва да направи морален избор, изправящ го пред буквално животозастрашаваща дилема.

Втората е „Дете 44” на Том Роб Смит – изключително силно напомняща за зверствата на Чикатило криминална история за инспектора от КГБ Лео Демидов. Принуден да разследва собствената си съпруга, той избира заедно да напуснат Москва и да отидат в затънтената провинция, което ги доближава до територията на сериен убиец на деца. Действието се развива през 1953 г., около времето на смъртта на Сталин, а както знаем, по дефиниция в СССР серийни убийци няма, те са характерни за западното упадъчно общество. Демидов се впуска в тайно разследване, подпомаган от съпругата си, местен полицейски началник, непознати руски селяни.
„Разказът на архивиста” ми допадна много повече заради по-реалистичното си звучене. Може да не е лицеприятно, но когато четеш за руски затвори и политически чистки по времето на Сталин в СССР, очаквах от страниците да те лъхне миризма на кръв, урина и повръщано. Холанд се е справил почти отлично с този ефект, книгата му е едновременно трагична, реалистична и вълнуваща. Докато Роб Смит стига до вълнението и тръпката от преследването, но не успява да предаде почти нищо от духа на режима. В неговия роман главният герой успява да накара със силата на словото притиснати до стената на ужаса хора да му съдействат с опасност за живота си. Дълбоко се съмнявам, че реториката е способна да извади от робската летаргия на живота в тоталитаризъм руските селяни през 50-те.
„Дете 44” ще достави удоволствие на всеки любител на кримките, но дълбочината и вникването в историческия контекст липсват. Докато историята в „Разказът на архивиста” е с по-малко обрати, с по-слаба динамика, но психологическото напрежение е много по-силно, дилемата пред героите е много по-добре представена.

По „Дете 44” беше направен филм с Том Харди и Гари Олдман, а на Острова излязоха още две истории за Лео Демидов, което обяснява и по-голямата популярност на тази книга. Но въпреки това аз бих препоръчала „Разказът на архивиста”. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…