Skip to main content

Момичето от където и да е

Прочетох „Момичето от Дания“ на Дейвид Еберсхоф за един ден. Естествено, вече чух за филма, но след книгата не съм сигурна, че искам да го гледам. Описаното, дори и базирано на истински човешки съдби, е толкова влудяващо и немислимо, че се страхувам да не остана разочарована от кино версията.
Въпреки че книгата като цяло е много визуална, почти „кинематографична“ – и това е най-големият й минус според мен. Някак ми липсваха по-задълбочените и тежки текстове, които биха съответствали на такава дълбока и драматична история. Или може би бях твърде изненадана да открия съответстващите на описваното емоции, но в кратки изречения и пряка реч. Не съм чела от много време толкова въздействащи и същевременно с това простички пряка реч и предадени от 1 лице, единствено число мисли. Може би защото историята всъщност не е сложна, само е първата, известна на света.
Датският художник Айнар Венегер е първият мъж, подложил се на серия от операции за смяна на пола през немислимата 1930 г. И успява да поживее около 1 година в тялото на най-накрая появилата се Лили Елбе. В пътя от затънтеното датско село до клиниката в Дрезден го придружават съпругата му – калифорнийска художничка, и няколко близки приятели, които, поне според романа, приемат потъването на Айнар в образа на Лили като нещо, което всички са очаквали. Всъщност даже на моменти звучи прекалено спокойна реакцията на близките мъже в живота на Айнар, които му помагат да заживее като Лили.
Няма да се спирам на темата за различната сексуалност, въпреки че както книгата, така и историята зад нея дават много храна за размисъл в тази посока. Ще отбележа само, че съм щастлива да живея във време на поне приблизителна свобода на чувствата и себевъзприемането. Потресаващи са описанията на постепено стопяващия се физически Айнар, който не може да се пребори, да избере формата, в която да остане, която да му дава комфорт и поне донякъде да е обществено приемлива. И той боледува, тъй като Лили иска да излезе наяве, но няма право.
Най-въздействащият елемент в книгата, поне според мен, е начинът, по който главните герои Айнар и съпругата му Грета говорят за Лили – като човек, който току-що е излязъл от стаята, но ще се върне, поради което заслужава уважение и зачитане на чувствата и желанията. В началото Лили и Айнар са двете страни на една и съща монета, които се различават основно по аромата – тя ухае на мляко и мента, а той на мъж. С всяка следваща страница обаче те копнеят да се разделят, за да има справедливост за човека, който се е родил в неподходящо тяло, за сметка на този, който не знае кой е.
Като психологическа драма, поставена на авангардна театрална сцена, звучат споровете на Грета и Айнар дали Лили ще позира на Грета или днес няма желание да се появява. И постепеното поглъщане на Айнар и загубването му в Лили – тя дори има различни спомени, при все, че делят едно тяло.
Много характерен елемент е творчеството като форма на психологическа сублимация – Айнар спира да рисува, когато от него излиза и се разгръща Лили. Докато Грета, губеща съпруга си, започва да рисува новата му форма. Много може да се анализира по темата кой какво изразява чрез творчеството. И това може да послужи като повод за всеки, творящ под някаква форма, да си зададе въпроса какво сублимира. Защото най-голямото предизвикателство е да твориш, докато си щастлив и в хармония със себе си, докато се чувстваш удобно в собствената си кожа. Докато си момичето или момчето, което искаш да бъдеш и това ти доставя удоволствие. Независимо дали си от Дания или от Долна Митрополия.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…