Skip to main content

Шмит&Реза

През 2015 г. прочетох две книги, които по някакъв не много ясен и за мен начин ми прозвучаха сходно: „Папагалите на площад Арецо” на Ерик-Еманюел Шмит и „Блажени са блажените” на Ясмина Реза. 
И двете са изградени от фрагменти – всяка глава представя част от повествованието през призмата на един от героите. В книгата на Шмит това са жителите и преминаващите през малък квартал на Брюксел, разположен около площад Арецо. В първата част на романа част от обитателите на района получават анонимно писмо, съдържащо обяснение в любов и започват да търсят автора му. В книгата на Реза няма географски център, но героите представляват мрежа от познати – по-близки и по-далечни; авторката я нарича „съзвездна” структура. И всички те преживяват някаква среща с любовта или с липсата на такава.

И двата романа представят герои, които по някакъв начин са "оплели конците" в сферата на любовта – разведени, изневеряващи, страхуващи се да се открият или просто маргинали на чувствата. И в двата има доста секс, е, може би доста е при Шмит и по-малко при Реза. Бях очарована от начина, по който на пл. Арецо живеят всякакви образи – хетеро- и хомосексуални, появяват се дори асексуален персонаж и възрастна дама, която осъзнава, че папагалът й е правил секс с нея; те са от всякакви раси и възрасти, но ги обединява едно - сексът.
Обичам книги с нестандартна структура, все пак съм почитател на Павич. Но третото общо между двата романа е, че ми оставиха усещането за изкуствено реализирана фрагментарност. Да, вероятно предвижданията за смъртта на линайния роман в съвремието на дигиталните технологии и кратките жанрове зачестяват. Но въпреки това изсипването на куп образи в един чувал от секс и/или провалени животи по един механичен начин не е формулата на успеха. Като цяло Шмит се е справил по-добре, но той е залял зашитите с бели конци и прозиращи ръбове между отделните фрагменти с твърде много за моя вкус секс. Добре поне, че не е залитнал в прекомерна вулгарност.
Вероятно личното ми противоречие и с двете книги идва от факта, че изпитвам дълбоко неразбиране към връзките като цяло – не разбирам както тези, базирани на компромис, така и тези, живеещи в хранителната среда на навика; не съм и много наясно как се прощава лъжата на другия, вероятно защото не мога да прощавам изневярата на/към себе си. Освен това не разбирам как оцеляват връзките през годините, без да нагазят в опасните води, изброени по-горе. Изключение правят само кръвните връзки. Но понякога и те ми се струват необясними и непреодолимо предизвикателни. И изобщо как оцеляват взаимоотношенията на хората в днешната шумна среда, която отвсякъде ги залива с модели на поведение и на взаимоотношения, кой от кой по странен, индивидуален и неприложим към друг контекст?

Такива мисли ми навяха и „Папагалите от площад Арецо”, и „Блажени са блажените”. Шмит е в пъти по-добър от Реза, но това със сигурност не е любимата ми негова книга. А нея не мисля, че ще я чета отново. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…