Skip to main content

Шмит&Реза

През 2015 г. прочетох две книги, които по някакъв не много ясен и за мен начин ми прозвучаха сходно: „Папагалите на площад Арецо” на Ерик-Еманюел Шмит и „Блажени са блажените” на Ясмина Реза. 
И двете са изградени от фрагменти – всяка глава представя част от повествованието през призмата на един от героите. В книгата на Шмит това са жителите и преминаващите през малък квартал на Брюксел, разположен около площад Арецо. В първата част на романа част от обитателите на района получават анонимно писмо, съдържащо обяснение в любов и започват да търсят автора му. В книгата на Реза няма географски център, но героите представляват мрежа от познати – по-близки и по-далечни; авторката я нарича „съзвездна” структура. И всички те преживяват някаква среща с любовта или с липсата на такава.

И двата романа представят герои, които по някакъв начин са "оплели конците" в сферата на любовта – разведени, изневеряващи, страхуващи се да се открият или просто маргинали на чувствата. И в двата има доста секс, е, може би доста е при Шмит и по-малко при Реза. Бях очарована от начина, по който на пл. Арецо живеят всякакви образи – хетеро- и хомосексуални, появяват се дори асексуален персонаж и възрастна дама, която осъзнава, че папагалът й е правил секс с нея; те са от всякакви раси и възрасти, но ги обединява едно - сексът.
Обичам книги с нестандартна структура, все пак съм почитател на Павич. Но третото общо между двата романа е, че ми оставиха усещането за изкуствено реализирана фрагментарност. Да, вероятно предвижданията за смъртта на линайния роман в съвремието на дигиталните технологии и кратките жанрове зачестяват. Но въпреки това изсипването на куп образи в един чувал от секс и/или провалени животи по един механичен начин не е формулата на успеха. Като цяло Шмит се е справил по-добре, но той е залял зашитите с бели конци и прозиращи ръбове между отделните фрагменти с твърде много за моя вкус секс. Добре поне, че не е залитнал в прекомерна вулгарност.
Вероятно личното ми противоречие и с двете книги идва от факта, че изпитвам дълбоко неразбиране към връзките като цяло – не разбирам както тези, базирани на компромис, така и тези, живеещи в хранителната среда на навика; не съм и много наясно как се прощава лъжата на другия, вероятно защото не мога да прощавам изневярата на/към себе си. Освен това не разбирам как оцеляват връзките през годините, без да нагазят в опасните води, изброени по-горе. Изключение правят само кръвните връзки. Но понякога и те ми се струват необясними и непреодолимо предизвикателни. И изобщо как оцеляват взаимоотношенията на хората в днешната шумна среда, която отвсякъде ги залива с модели на поведение и на взаимоотношения, кой от кой по странен, индивидуален и неприложим към друг контекст?

Такива мисли ми навяха и „Папагалите от площад Арецо”, и „Блажени са блажените”. Шмит е в пъти по-добър от Реза, но това със сигурност не е любимата ми негова книга. А нея не мисля, че ще я чета отново. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…