Skip to main content

Шмит&Реза

През 2015 г. прочетох две книги, които по някакъв не много ясен и за мен начин ми прозвучаха сходно: „Папагалите на площад Арецо” на Ерик-Еманюел Шмит и „Блажени са блажените” на Ясмина Реза. 
И двете са изградени от фрагменти – всяка глава представя част от повествованието през призмата на един от героите. В книгата на Шмит това са жителите и преминаващите през малък квартал на Брюксел, разположен около площад Арецо. В първата част на романа част от обитателите на района получават анонимно писмо, съдържащо обяснение в любов и започват да търсят автора му. В книгата на Реза няма географски център, но героите представляват мрежа от познати – по-близки и по-далечни; авторката я нарича „съзвездна” структура. И всички те преживяват някаква среща с любовта или с липсата на такава.

И двата романа представят герои, които по някакъв начин са "оплели конците" в сферата на любовта – разведени, изневеряващи, страхуващи се да се открият или просто маргинали на чувствата. И в двата има доста секс, е, може би доста е при Шмит и по-малко при Реза. Бях очарована от начина, по който на пл. Арецо живеят всякакви образи – хетеро- и хомосексуални, появяват се дори асексуален персонаж и възрастна дама, която осъзнава, че папагалът й е правил секс с нея; те са от всякакви раси и възрасти, но ги обединява едно - сексът.
Обичам книги с нестандартна структура, все пак съм почитател на Павич. Но третото общо между двата романа е, че ми оставиха усещането за изкуствено реализирана фрагментарност. Да, вероятно предвижданията за смъртта на линайния роман в съвремието на дигиталните технологии и кратките жанрове зачестяват. Но въпреки това изсипването на куп образи в един чувал от секс и/или провалени животи по един механичен начин не е формулата на успеха. Като цяло Шмит се е справил по-добре, но той е залял зашитите с бели конци и прозиращи ръбове между отделните фрагменти с твърде много за моя вкус секс. Добре поне, че не е залитнал в прекомерна вулгарност.
Вероятно личното ми противоречие и с двете книги идва от факта, че изпитвам дълбоко неразбиране към връзките като цяло – не разбирам както тези, базирани на компромис, така и тези, живеещи в хранителната среда на навика; не съм и много наясно как се прощава лъжата на другия, вероятно защото не мога да прощавам изневярата на/към себе си. Освен това не разбирам как оцеляват връзките през годините, без да нагазят в опасните води, изброени по-горе. Изключение правят само кръвните връзки. Но понякога и те ми се струват необясними и непреодолимо предизвикателни. И изобщо как оцеляват взаимоотношенията на хората в днешната шумна среда, която отвсякъде ги залива с модели на поведение и на взаимоотношения, кой от кой по странен, индивидуален и неприложим към друг контекст?

Такива мисли ми навяха и „Папагалите от площад Арецо”, и „Блажени са блажените”. Шмит е в пъти по-добър от Реза, но това със сигурност не е любимата ми негова книга. А нея не мисля, че ще я чета отново. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Кулинарен уикенд

През последния уикенд опитах три нови рецепти и бързам да ги споделя, защото се получиха доста вкусни, а за сметка на това хич не са сложни. Ей ги на:

Хрупкави гофрети - благодарение на страхотната ми колежка Биляна 😊
В купа се разбиват 250 грама масло (аз лично използвах олио - 1 супена лъжица = 20 грама) с 250 грама захар. По съвет на гореспоменатата Биляна използвах кафява захар и се получава много по-дъхаво. Добавят се 4 яйца, 300 грама брашно и ванилия (аз набухах 2 пакетчета, нямам течна есенция). Резултатът е доста гъста смес с консистенцията на кексово тесто, която се пече в гофретник, а резултатът е уникално приятни, естествено сладки и дъхави на карамел гофрети. Консумират се чудесно и без добавки, защото са си сладички.  Нямам какво да добавя, освен че са супер добри.


Мъфини с кафе и канела - рецептата е от книжка за солени и сладки мъфини
320 грама брашно се смесват със супена лъжица бакпулвер, половин чаела лъжичка канела и една супена лъжица нескафе. Добавят се 80 грама захар…

Новина или лакомство

Ако ви се струва, че в тази реплика липсват пакостите, лъжете се.
Напоследък гледам сутрешни блокове. Превключвам между трите най-рейтингови телевизии докато си пия кафето, обувам си чорапите или си плескам крем по лицето. И потъвам във все по-дълбоки размисли кому е нужен този формат на поднасяне на информация. Тази сутрин, докато крачех бодро по софийските улици, по които -6 се усещаше като -11, ме осени прозрение – на всички, завихрени в омагьосания кръг на битието на „казал и рекъл“, а не на „изпълнил и постигнал“.
Сутрешните блокове, както и повечето телевизионни формати, не произвеждат новини, те популяризират мнения и коментари. Тях пък ги препечатват всички онлайн и печатни издания (доколкото са останали такива), но отново в рубриката „новини“. Така за новина се приема, че ген. Румен Радев е доказан надпартиен президент, че в следващия парламент ще влязат ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотичен фронт и както и да се казваше партията на Марешки, че хората са бедни, тъпи, нещастни, ограбени,…