Skip to main content

Лагеркранс не е Ларшон

Още с първата книга от поредицата „Милениум“ станаха ясни следните неща:
Книгите за журналиста Микаел Блумквист и хакерката Лисбет Саландер ще имат много верни читатели.
Всяко продължение ще се очаква с нетърпение, характерно повече за фентъзи и тийн поредиците.
Съдбата на героите и феновете им след третата част е заложена на картата на съдебните битки, тъй като трите части на „Милениум“ са издадени посмъртно.
Поради тези, а и още куп причини, четвъртата част на „Милениум“ беше очаквана с огромно нетърпение от почитателите и когато излезе в оригинал през август 2a015 г., започна и тръпненето кога ще се появи на български.
Всеки истински фен знае, че любимата литература се подкрепя, дори при по-слаби издания. В „Онова, което не ме убива“ прозира огромното желание да се продължи започнатото от Стиг Ларшон, но спечелилият правото да пише следващите части на „Милениум“ Давид Лагеркранс просто не е Ларшон и това си личи. Спецификите, които станаха запазени марки на скандинавската поредица – детайлните описания, беземоционалното писане, замесването на политически, икономически и компютърни конспирации – присъстват и в четвъртата книга от поредицата, но в нея липсва духът на Ларшон.
Все пак сюжетът в „Онова, което не ме убива“ звучи като логично продължение на странните взаимоотношения между Блумквист и Саландер и политико-икономическата ситуация в съвременна Швеция. Вестник „Милениум“ отново е застрашен от фалит, престъпни сили са намесени в заговор, който обхваща дори американските разузнавателни служби, Микаел Блумквист търси историята, която да го извади от журналистическа летаргия, а Лисбет Саландер е неповторимо асоциална. Едно от големите достойнства на книгата е, че от цялата поредица четвъртата част е най-високо технологична – хакването на компютри и мрежи е издигнато до нивото на изкуствения интелект и най-новите постижения в областта на математиката, физиката, дори биохимията. В този контекст чудесно се вписва най-младият персонаж – момче с аутизъм, което се оказва савант: освен гениални математически заложби, то проявява и способността да прерисува хора и ситуации с фотографска точност, което го поставя на пътя на изключително опасна престъпна мрежа, след като баща му е убит.
„Онова, което не ме убива“ със сигурност ще залъже глада на почитателите на „Милениум“, но няма да им даде онова усещане на ситост, с което затварях/а първа и втора част. А може би всяка литературна поредица след един определен момент се изчерпва и героите й трябва да бъдат оставени в ръцете на читателското въображение.
Някои дефицита в четвъртата част:
Познатите от първите три части персонажи, включително Ерика Бергер, присъстват много бегло, а нововъведените пък са представени малко повърхностно. Злодеите са просто зли по рождение, добрите са добри дори след куп извършени злини и изобщо липсва многопластовостта, позната от персонажите на Ларшон в „Мъжете, които мразеха жените“ и „Момичето, което си играеше с огъня“.
Ако Микаел Блумквист е безспорният протагонист, Лисбет Саландер е в някакво междинно положение, а миналото й е един обобщен антагонист, то отрицателният герой в четвъртата част е по анимационно зъл – въплътен в образите на не особено интелигентни биячи, водени от приказно красива жена.
Корицата на българското издание в цялостния си вид е едно необяснимо решение. Ако заглавието беше буквално преведено от оригинала (Момичето в паяжината – The Girl in the Spider’s Web), то визуалното решение с маркетинг мениджъра на издателството Жаклин Вагенщайн щеше да изглежда приемливо. Но така изглежда като малко нелогична и леко егоцентрична хрумка с опит за забавност, който е трудно да бъде усетен.
И все пак изборът на българските издатели за заглавие е по-вълнуващ от оригинала. Перифразата на Ницше, от една страна, ярко кореспондира с фениксовите характеристики на главната героиня Саландер – тя преминава през всякакви близки до смъртта препятствия, но вече четири тома оцелява и дори се усъвършенства. От друга страна, ницшеанската идея за свръхчовека в четвъртия „Милениум“, а и в нашето съвремие, достига до пределите (или липсата на такива) на изкуствения интелект. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…