Още с първата книга от поредицата „Милениум“ станаха ясни следните неща:
Книгите за журналиста Микаел Блумквист и хакерката Лисбет Саландер ще имат много верни читатели.
Всяко продължение ще се очаква с нетърпение, характерно повече за фентъзи и тийн поредиците.
Съдбата на героите и феновете им след третата част е заложена на картата на съдебните битки, тъй като трите части на „Милениум“ са издадени посмъртно.
Поради тези, а и още куп причини, четвъртата част на „Милениум“ беше очаквана с огромно нетърпение от почитателите и когато излезе в оригинал през август 2a015 г., започна и тръпненето кога ще се появи на български.
Всеки истински фен знае, че любимата литература се подкрепя, дори при по-слаби издания. В „Онова, което не ме убива“ прозира огромното желание да се продължи започнатото от Стиг Ларшон, но спечелилият правото да пише следващите части на „Милениум“ Давид Лагеркранс просто не е Ларшон и това си личи. Спецификите, които станаха запазени марки на скандинавската поредица – детайлните описания, беземоционалното писане, замесването на политически, икономически и компютърни конспирации – присъстват и в четвъртата книга от поредицата, но в нея липсва духът на Ларшон.
Все пак сюжетът в „Онова, което не ме убива“ звучи като логично продължение на странните взаимоотношения между Блумквист и Саландер и политико-икономическата ситуация в съвременна Швеция. Вестник „Милениум“ отново е застрашен от фалит, престъпни сили са намесени в заговор, който обхваща дори американските разузнавателни служби, Микаел Блумквист търси историята, която да го извади от журналистическа летаргия, а Лисбет Саландер е неповторимо асоциална. Едно от големите достойнства на книгата е, че от цялата поредица четвъртата част е най-високо технологична – хакването на компютри и мрежи е издигнато до нивото на изкуствения интелект и най-новите постижения в областта на математиката, физиката, дори биохимията. В този контекст чудесно се вписва най-младият персонаж – момче с аутизъм, което се оказва савант: освен гениални математически заложби, то проявява и способността да прерисува хора и ситуации с фотографска точност, което го поставя на пътя на изключително опасна престъпна мрежа, след като баща му е убит.
„Онова, което не ме убива“ със сигурност ще залъже глада на почитателите на „Милениум“, но няма да им даде онова усещане на ситост, с което затварях/а първа и втора част. А може би всяка литературна поредица след един определен момент се изчерпва и героите й трябва да бъдат оставени в ръцете на читателското въображение.
Някои дефицита в четвъртата част:
Познатите от първите три части персонажи, включително Ерика Бергер, присъстват много бегло, а нововъведените пък са представени малко повърхностно. Злодеите са просто зли по рождение, добрите са добри дори след куп извършени злини и изобщо липсва многопластовостта, позната от персонажите на Ларшон в „Мъжете, които мразеха жените“ и „Момичето, което си играеше с огъня“.
Ако Микаел Блумквист е безспорният протагонист, Лисбет Саландер е в някакво междинно положение, а миналото й е един обобщен антагонист, то отрицателният герой в четвъртата част е по анимационно зъл – въплътен в образите на не особено интелигентни биячи, водени от приказно красива жена.
Корицата на българското издание в цялостния си вид е едно необяснимо решение. Ако заглавието беше буквално преведено от оригинала (Момичето в паяжината – The Girl in the Spider’s Web), то визуалното решение с маркетинг мениджъра на издателството Жаклин Вагенщайн щеше да изглежда приемливо. Но така изглежда като малко нелогична и леко егоцентрична хрумка с опит за забавност, който е трудно да бъде усетен.
И все пак изборът на българските издатели за заглавие е по-вълнуващ от оригинала. Перифразата на Ницше, от една страна, ярко кореспондира с фениксовите характеристики на главната героиня Саландер – тя преминава през всякакви близки до смъртта препятствия, но вече четири тома оцелява и дори се усъвършенства. От друга страна, ницшеанската идея за свръхчовека в четвъртия „Милениум“, а и в нашето съвремие, достига до пределите (или липсата на такива) на изкуствения интелект.
Книгите за журналиста Микаел Блумквист и хакерката Лисбет Саландер ще имат много верни читатели.
Всяко продължение ще се очаква с нетърпение, характерно повече за фентъзи и тийн поредиците.
Съдбата на героите и феновете им след третата част е заложена на картата на съдебните битки, тъй като трите части на „Милениум“ са издадени посмъртно.
Поради тези, а и още куп причини, четвъртата част на „Милениум“ беше очаквана с огромно нетърпение от почитателите и когато излезе в оригинал през август 2a015 г., започна и тръпненето кога ще се появи на български.
Всеки истински фен знае, че любимата литература се подкрепя, дори при по-слаби издания. В „Онова, което не ме убива“ прозира огромното желание да се продължи започнатото от Стиг Ларшон, но спечелилият правото да пише следващите части на „Милениум“ Давид Лагеркранс просто не е Ларшон и това си личи. Спецификите, които станаха запазени марки на скандинавската поредица – детайлните описания, беземоционалното писане, замесването на политически, икономически и компютърни конспирации – присъстват и в четвъртата книга от поредицата, но в нея липсва духът на Ларшон.
Все пак сюжетът в „Онова, което не ме убива“ звучи като логично продължение на странните взаимоотношения между Блумквист и Саландер и политико-икономическата ситуация в съвременна Швеция. Вестник „Милениум“ отново е застрашен от фалит, престъпни сили са намесени в заговор, който обхваща дори американските разузнавателни служби, Микаел Блумквист търси историята, която да го извади от журналистическа летаргия, а Лисбет Саландер е неповторимо асоциална. Едно от големите достойнства на книгата е, че от цялата поредица четвъртата част е най-високо технологична – хакването на компютри и мрежи е издигнато до нивото на изкуствения интелект и най-новите постижения в областта на математиката, физиката, дори биохимията. В този контекст чудесно се вписва най-младият персонаж – момче с аутизъм, което се оказва савант: освен гениални математически заложби, то проявява и способността да прерисува хора и ситуации с фотографска точност, което го поставя на пътя на изключително опасна престъпна мрежа, след като баща му е убит.
„Онова, което не ме убива“ със сигурност ще залъже глада на почитателите на „Милениум“, но няма да им даде онова усещане на ситост, с което затварях/а първа и втора част. А може би всяка литературна поредица след един определен момент се изчерпва и героите й трябва да бъдат оставени в ръцете на читателското въображение.
Някои дефицита в четвъртата част:
Познатите от първите три части персонажи, включително Ерика Бергер, присъстват много бегло, а нововъведените пък са представени малко повърхностно. Злодеите са просто зли по рождение, добрите са добри дори след куп извършени злини и изобщо липсва многопластовостта, позната от персонажите на Ларшон в „Мъжете, които мразеха жените“ и „Момичето, което си играеше с огъня“.
Ако Микаел Блумквист е безспорният протагонист, Лисбет Саландер е в някакво междинно положение, а миналото й е един обобщен антагонист, то отрицателният герой в четвъртата част е по анимационно зъл – въплътен в образите на не особено интелигентни биячи, водени от приказно красива жена.
Корицата на българското издание в цялостния си вид е едно необяснимо решение. Ако заглавието беше буквално преведено от оригинала (Момичето в паяжината – The Girl in the Spider’s Web), то визуалното решение с маркетинг мениджъра на издателството Жаклин Вагенщайн щеше да изглежда приемливо. Но така изглежда като малко нелогична и леко егоцентрична хрумка с опит за забавност, който е трудно да бъде усетен.
И все пак изборът на българските издатели за заглавие е по-вълнуващ от оригинала. Перифразата на Ницше, от една страна, ярко кореспондира с фениксовите характеристики на главната героиня Саландер – тя преминава през всякакви близки до смъртта препятствия, но вече четири тома оцелява и дори се усъвършенства. От друга страна, ницшеанската идея за свръхчовека в четвъртия „Милениум“, а и в нашето съвремие, достига до пределите (или липсата на такива) на изкуствения интелект.