Skip to main content

Лагеркранс не е Ларшон

Още с първата книга от поредицата „Милениум“ станаха ясни следните неща:
Книгите за журналиста Микаел Блумквист и хакерката Лисбет Саландер ще имат много верни читатели.
Всяко продължение ще се очаква с нетърпение, характерно повече за фентъзи и тийн поредиците.
Съдбата на героите и феновете им след третата част е заложена на картата на съдебните битки, тъй като трите части на „Милениум“ са издадени посмъртно.
Поради тези, а и още куп причини, четвъртата част на „Милениум“ беше очаквана с огромно нетърпение от почитателите и когато излезе в оригинал през август 2a015 г., започна и тръпненето кога ще се появи на български.
Всеки истински фен знае, че любимата литература се подкрепя, дори при по-слаби издания. В „Онова, което не ме убива“ прозира огромното желание да се продължи започнатото от Стиг Ларшон, но спечелилият правото да пише следващите части на „Милениум“ Давид Лагеркранс просто не е Ларшон и това си личи. Спецификите, които станаха запазени марки на скандинавската поредица – детайлните описания, беземоционалното писане, замесването на политически, икономически и компютърни конспирации – присъстват и в четвъртата книга от поредицата, но в нея липсва духът на Ларшон.
Все пак сюжетът в „Онова, което не ме убива“ звучи като логично продължение на странните взаимоотношения между Блумквист и Саландер и политико-икономическата ситуация в съвременна Швеция. Вестник „Милениум“ отново е застрашен от фалит, престъпни сили са намесени в заговор, който обхваща дори американските разузнавателни служби, Микаел Блумквист търси историята, която да го извади от журналистическа летаргия, а Лисбет Саландер е неповторимо асоциална. Едно от големите достойнства на книгата е, че от цялата поредица четвъртата част е най-високо технологична – хакването на компютри и мрежи е издигнато до нивото на изкуствения интелект и най-новите постижения в областта на математиката, физиката, дори биохимията. В този контекст чудесно се вписва най-младият персонаж – момче с аутизъм, което се оказва савант: освен гениални математически заложби, то проявява и способността да прерисува хора и ситуации с фотографска точност, което го поставя на пътя на изключително опасна престъпна мрежа, след като баща му е убит.
„Онова, което не ме убива“ със сигурност ще залъже глада на почитателите на „Милениум“, но няма да им даде онова усещане на ситост, с което затварях/а първа и втора част. А може би всяка литературна поредица след един определен момент се изчерпва и героите й трябва да бъдат оставени в ръцете на читателското въображение.
Някои дефицита в четвъртата част:
Познатите от първите три части персонажи, включително Ерика Бергер, присъстват много бегло, а нововъведените пък са представени малко повърхностно. Злодеите са просто зли по рождение, добрите са добри дори след куп извършени злини и изобщо липсва многопластовостта, позната от персонажите на Ларшон в „Мъжете, които мразеха жените“ и „Момичето, което си играеше с огъня“.
Ако Микаел Блумквист е безспорният протагонист, Лисбет Саландер е в някакво междинно положение, а миналото й е един обобщен антагонист, то отрицателният герой в четвъртата част е по анимационно зъл – въплътен в образите на не особено интелигентни биячи, водени от приказно красива жена.
Корицата на българското издание в цялостния си вид е едно необяснимо решение. Ако заглавието беше буквално преведено от оригинала (Момичето в паяжината – The Girl in the Spider’s Web), то визуалното решение с маркетинг мениджъра на издателството Жаклин Вагенщайн щеше да изглежда приемливо. Но така изглежда като малко нелогична и леко егоцентрична хрумка с опит за забавност, който е трудно да бъде усетен.
И все пак изборът на българските издатели за заглавие е по-вълнуващ от оригинала. Перифразата на Ницше, от една страна, ярко кореспондира с фениксовите характеристики на главната героиня Саландер – тя преминава през всякакви близки до смъртта препятствия, но вече четири тома оцелява и дори се усъвършенства. От друга страна, ницшеанската идея за свръхчовека в четвъртия „Милениум“, а и в нашето съвремие, достига до пределите (или липсата на такива) на изкуствения интелект. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Кулинарен уикенд

През последния уикенд опитах три нови рецепти и бързам да ги споделя, защото се получиха доста вкусни, а за сметка на това хич не са сложни. Ей ги на:

Хрупкави гофрети - благодарение на страхотната ми колежка Биляна 😊
В купа се разбиват 250 грама масло (аз лично използвах олио - 1 супена лъжица = 20 грама) с 250 грама захар. По съвет на гореспоменатата Биляна използвах кафява захар и се получава много по-дъхаво. Добавят се 4 яйца, 300 грама брашно и ванилия (аз набухах 2 пакетчета, нямам течна есенция). Резултатът е доста гъста смес с консистенцията на кексово тесто, която се пече в гофретник, а резултатът е уникално приятни, естествено сладки и дъхави на карамел гофрети. Консумират се чудесно и без добавки, защото са си сладички.  Нямам какво да добавя, освен че са супер добри.


Мъфини с кафе и канела - рецептата е от книжка за солени и сладки мъфини
320 грама брашно се смесват със супена лъжица бакпулвер, половин чаела лъжичка канела и една супена лъжица нескафе. Добавят се 80 грама захар…

Новина или лакомство

Ако ви се струва, че в тази реплика липсват пакостите, лъжете се.
Напоследък гледам сутрешни блокове. Превключвам между трите най-рейтингови телевизии докато си пия кафето, обувам си чорапите или си плескам крем по лицето. И потъвам във все по-дълбоки размисли кому е нужен този формат на поднасяне на информация. Тази сутрин, докато крачех бодро по софийските улици, по които -6 се усещаше като -11, ме осени прозрение – на всички, завихрени в омагьосания кръг на битието на „казал и рекъл“, а не на „изпълнил и постигнал“.
Сутрешните блокове, както и повечето телевизионни формати, не произвеждат новини, те популяризират мнения и коментари. Тях пък ги препечатват всички онлайн и печатни издания (доколкото са останали такива), но отново в рубриката „новини“. Така за новина се приема, че ген. Румен Радев е доказан надпартиен президент, че в следващия парламент ще влязат ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотичен фронт и както и да се казваше партията на Марешки, че хората са бедни, тъпи, нещастни, ограбени,…