Skip to main content

Лагеркранс не е Ларшон

Още с първата книга от поредицата „Милениум“ станаха ясни следните неща:
Книгите за журналиста Микаел Блумквист и хакерката Лисбет Саландер ще имат много верни читатели.
Всяко продължение ще се очаква с нетърпение, характерно повече за фентъзи и тийн поредиците.
Съдбата на героите и феновете им след третата част е заложена на картата на съдебните битки, тъй като трите части на „Милениум“ са издадени посмъртно.
Поради тези, а и още куп причини, четвъртата част на „Милениум“ беше очаквана с огромно нетърпение от почитателите и когато излезе в оригинал през август 2a015 г., започна и тръпненето кога ще се появи на български.
Всеки истински фен знае, че любимата литература се подкрепя, дори при по-слаби издания. В „Онова, което не ме убива“ прозира огромното желание да се продължи започнатото от Стиг Ларшон, но спечелилият правото да пише следващите части на „Милениум“ Давид Лагеркранс просто не е Ларшон и това си личи. Спецификите, които станаха запазени марки на скандинавската поредица – детайлните описания, беземоционалното писане, замесването на политически, икономически и компютърни конспирации – присъстват и в четвъртата книга от поредицата, но в нея липсва духът на Ларшон.
Все пак сюжетът в „Онова, което не ме убива“ звучи като логично продължение на странните взаимоотношения между Блумквист и Саландер и политико-икономическата ситуация в съвременна Швеция. Вестник „Милениум“ отново е застрашен от фалит, престъпни сили са намесени в заговор, който обхваща дори американските разузнавателни служби, Микаел Блумквист търси историята, която да го извади от журналистическа летаргия, а Лисбет Саландер е неповторимо асоциална. Едно от големите достойнства на книгата е, че от цялата поредица четвъртата част е най-високо технологична – хакването на компютри и мрежи е издигнато до нивото на изкуствения интелект и най-новите постижения в областта на математиката, физиката, дори биохимията. В този контекст чудесно се вписва най-младият персонаж – момче с аутизъм, което се оказва савант: освен гениални математически заложби, то проявява и способността да прерисува хора и ситуации с фотографска точност, което го поставя на пътя на изключително опасна престъпна мрежа, след като баща му е убит.
„Онова, което не ме убива“ със сигурност ще залъже глада на почитателите на „Милениум“, но няма да им даде онова усещане на ситост, с което затварях/а първа и втора част. А може би всяка литературна поредица след един определен момент се изчерпва и героите й трябва да бъдат оставени в ръцете на читателското въображение.
Някои дефицита в четвъртата част:
Познатите от първите три части персонажи, включително Ерика Бергер, присъстват много бегло, а нововъведените пък са представени малко повърхностно. Злодеите са просто зли по рождение, добрите са добри дори след куп извършени злини и изобщо липсва многопластовостта, позната от персонажите на Ларшон в „Мъжете, които мразеха жените“ и „Момичето, което си играеше с огъня“.
Ако Микаел Блумквист е безспорният протагонист, Лисбет Саландер е в някакво междинно положение, а миналото й е един обобщен антагонист, то отрицателният герой в четвъртата част е по анимационно зъл – въплътен в образите на не особено интелигентни биячи, водени от приказно красива жена.
Корицата на българското издание в цялостния си вид е едно необяснимо решение. Ако заглавието беше буквално преведено от оригинала (Момичето в паяжината – The Girl in the Spider’s Web), то визуалното решение с маркетинг мениджъра на издателството Жаклин Вагенщайн щеше да изглежда приемливо. Но така изглежда като малко нелогична и леко егоцентрична хрумка с опит за забавност, който е трудно да бъде усетен.
И все пак изборът на българските издатели за заглавие е по-вълнуващ от оригинала. Перифразата на Ницше, от една страна, ярко кореспондира с фениксовите характеристики на главната героиня Саландер – тя преминава през всякакви близки до смъртта препятствия, но вече четири тома оцелява и дори се усъвършенства. От друга страна, ницшеанската идея за свръхчовека в четвъртия „Милениум“, а и в нашето съвремие, достига до пределите (или липсата на такива) на изкуствения интелект. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…